Духовна връзка

Ако идех при Ейдриън, може би той би могъл да направи нещо. Имаше кралски връзки. По дяволите, та кралицата го обичаше, въпреки лентяйския му живот. Колкото и да ме болеше да го приема, започвах да осъзнавам, че да видя Дмитрий веднага щеше да се окаже почти невъзможно. Но медицинския център? Ейдриън може би можеше да ме уреди да се видя с Лиса, дори и там да цареше хаос. Връзката все още беше размазана и затова директен разговор с нея щеше да ми осигури по-бързи отговори за Дмитрий. Освен това исках лично да се уверя, че беше добре. И все пак, когато наближих сградата, в която Ейдриън оставаше в Двореца, портиерът ми каза, че той вече е излязъл преди малко — достатъчно иронично, разбира се — и отишъл до медицинския център. Простенах. Разбира се, че вече ще е там. С неговите лечебни способности нищо чудно, че са го вдигнали на крак. Слаби или не, определено бяха от помощ.

— Там ли беше? — попита ме портиерът, докато се обръщах да си вървя.

— Моля? — за миг помислих, че говореше за медицинския център.

— Битката със стригоите. Спасяването. Чуваме какви ли не неща.

— Вече? Какво сте чули?

Очите на мъжа бяха разширени и развълнувани.

— Казват, че почти всички пазители са загинали. Но сте хванали стригой и сте го върнали.

— Не, не… има повече ранени, отколкото мъртви. А другото… — за миг не можех да дишам. Какво бе станало? Какво всъщност се бе случило с Дмитрий? — Един стригой беше превърнат отново в дампир.

Портиерът зяпна.

— Да не са те ударили по главата?

— Казвам ви истината! Василиса Драгомир го направи. Със силите на Духа. Можеш да разпространиш това.

Оставих го с отворена уста. И просто така бях останала без никакви възможности, без никого, от когото да получа информация. Върнах се в стаята ми с усещането за поражение, но далеч не бях настроена да спя. Или поне така си мислех първоначално. След известно време, прекарано в обикаляне, седнах на леглото и опитах да съставя план. И не след дълго усетих, че заспивам дълбок сън.

Събудих се рязко, объркана и части от тялото ме боляха, което не бях осъзнала, когато бях получавала удари по време на битката. Погледнах часовника, учудена от това колко бях спала. По вампирско време беше късна сутрин. След пет минути вече бях взела душ и се бях облякла в здрави и чисти дрехи. И просто така излязох през вратата.

Навън имаше хора, които си вършеха ежедневната работа и все пак всяка двойка, която подминавах, изглежда обсъждаше битката в склада и станалото с Дмитрий.

— Знаеш, че тя може да лекува — чух един морой да казва на жена си. — Защо не и стригои? Защо не мъртвите?

— Това е лудост, — отвърна жената. — Никога не съм вярвала в това за Духа. Това е лъжа, която прикрива факта, че Драгомир така и не е специализирала.

Не чух останалото от разговора им, но другите, които подминавах, говореха почти същото. Хората или бяха убедени, че цялата работа е измислена, или вече провъзгласяваха Лиса за светица. От време на време чувах нещо странно, като например, че пазителите са пленили група стригои и експериментират с тях. Във всички разговори обаче така и не чух името на Дмитрий и така и не разбрах какво всъщност ставаше с него.

Следвах единствения план, който имах: да ида до сградата на пазителите, в която беше и затворът в Двореца, макар че не бях сигурна какво точно ще правя като стигна там. Не бях дори изцяло сигурна къде беше Дмитрий, но ми се струваше като най-подходящото място. Когато подминах един пазител по пътя, ми отне няколко секунди, докато осъзная, че го познавам. Спрях се и се обърнах.

— Михаил! — той се извърна и като ме видя се приближи. — Какво става? — попитах, облекчена, че виждам познато лице. — Пуснаха ли Дмитрий?

Той поклати глава.

— Не, още се опитват да разберат какво е станало. Всички са объркани, макар че принцесата се закле след като го видя, че той вече не е стригой.

В гласа на Михаил имаше учудване и желание. Надяваше се, че това е истина, че може би имаше шанс и неговата любима да бъде спасена. Сърцето ми се късаше заради него. Надявах се, че той и Соня ще получат своя щастлив завършек точно като…

— Чакай. Какво каза? — думите му прекъснаха романтичните ми мисли. — Каза, че Лиса го е видяла? Имаш предвид след битката? — веднага проверих връзката ни. Ставаше все по-чиста, но Лиса спеше, така че не научих нищо.

— Той поиска да я види, — обясни Михаил. — Така че я пуснаха — с охрана, разбира се.

Зяпнах, челюстта ми стигаше едва ли не до земята. Дмитрий се виждаше с посетители. Даваха му да вижда хора. Това беше като светлинка в тъмния ми тунел, който беше завзел ума ми. Обърнах се.

— Благодаря, Михаил.

— Чакай, Роуз…

Но не спрях. Спринтирах до сградата за задържани на пазителите, без да обръщам внимание на зяпащите ме. Бях прекалено развълнувана, прекалено ободрена от новата информация. Можех да видя Дмитрий. Най-накрая можех да бъда с него, какъвто трябваше да бъде.

— Не можеш да го видиш.

Буквално залитнах, когато пазителят, който беше на пост на рецепцията, ме спря.

— К-какво? Трябва да видя Дмитрий.

— Никакви посетители.

— Но Лиса… ъъ, Василиса Драгомир го е посетила.