Духовна връзка

— Не мисля, че трябва да го правиш — каза тя. — Той изглеждаше много сериозен за решението си ти да не идваш — почти обезумял. Мисля, че ще го разстрои, ако знае, че си там.

— Да го разстрои? Да го разстрои?! Лиса, това съм аз! Той ме обича. Той се нуждае

от мен!

Тя потрепна и осъзнах, че й се бях разкрещяла.

— Просто правя това, което той ми поръча. Всичко е толкова объркващо… моля те. Не ме поставяй в това положение. Просто… почакай и виж какво ще стане. И ако искаш да знаеш какво се случва, винаги можеш да…

Лиса не довърши, но знаех какво има предвид. Тя предлагаше да видя срещата й с Дмитрий чрез връзката. Беше голям жест от нейна страна — не че можеше да ме спре, ако исках да го направя. Но въпреки това, тя не харесваше идеята да бъде „шпионирана”. Това беше най-доброто, за което се беше сетила, за да ме накара да се почувствам по-добре.

Не че наистина успя. Всичко това беше лудост. Достъпът ми до Дмитрий да бъде отказан. Дмитрий, уж както се твърди, да не иска да ме види! Какво, по дяволите?

Инстинктивната ми реакция беше да игнорирам всичко, което тя току-що беше казала и да отида с нея, като пожелая да бъда пусната при Дмитрий. Чувствата през връзката ме умоляваха да не го правя. Тя не искаше да създава проблеми. Може и да не разбираше желанията на Дмитрий като мен, но чувстваше, че трябва да бъдат уважени, докато ситуацията не може да се преразгледа от по-добър ъгъл.

— Моля те, — каза тя. Умолителните думички най-накрая ме пропукаха.

— Добре, — трудно ми беше да го кажа. Беше като да призная, че съм победена. Приеми го като за тактическо оттегляне.

— Благодаря ти, — този път да ме прегърна. — Кълна се, ще събера повече информация и ще разбера как стоят нещата, става ли?

Кимнах, все още обезкуражена и излязохме от сградата заедно. С мрачно нежелание се разделих с нея, когато стана време, като я оставих да тръгне към сградата на пазителите, докато аз се отправих към моята стаята. Веднага след като се изгуби от погледа ми се вмъкнах в главата й, като гледах през нейните очи, докато вървеше през перфектно окосената трева. Връзката все още беше леко мъглива, но се изясняваше. Чувствата й бяха бъркотия. Чувстваше се зле заради мен, виновна, че трябваше да ми откаже. В същото време беше неспокойна за срещата си с Дмитрий. И тя искаше да го види, но не по начина, по който исках аз. Тя все още изпитваше онова чувство на отговорност към него, изгарящото желание да го защитава.

Когато пристигна във фоайето на сградата, пазителят, който по-рано ме спря, й кимна за поздрав и после бързо се обади по телефона. Няколко секунди след това трима пазители влязоха и направиха знак на Лиса да ги последва навътре в сградата. Всички изглеждаха необикновено мрачни, дори за пазители.

— Не си длъжна да го правиш, — един от тях й проговори — само защото той иска…

— Няма нищо, — каза тя с хладното, изпълнено с достойнство държание на морой от кралски прозиход. — Не ми пречи.

— Ще има достатъчно пазители наоколо като миналия път. Няма нужда да се притеснявате за безопасността си.

Тя им хвърли остър поглед.

— Никога не см се притеснявала за това.

Спускането им към по-ниските етажи на сградата ми припомни болезнения спомен от срещата ни с Дмитрий с Виктор. Това беше онзи Дмитрий, с когото имах идеална връзка, онзи Дмитрий, който ме разбираше напълно. И след това посещение той беше разярен от заплахите на Виктор към мен. Дмитрий ме обичаше толкова много, че беше готов да направи всичко, за да ме защити.

Вратата с електронен достъп най-накрая ни пусна до зоната за задържани, която представляваше дълъг коридор с килии. Нямаше го онова депресиращо усещане, което имаше в затвора Тарасов, но мрачната и обрамчена със стоманени решетки обстановка не пораждаше топли и уютни чувства.

Лиса едва успяваше да върви надолу по коридора, защото беше претъпкан с пазители. Всичката тази охрана за един човек. Не беше невъзможно стригой да разбие стоманените решетки на килията, но Дмитрий не беше стригой. Защо не можеха да видят това? Слепи ли бяха?

Лиса и ескортът й си проправиха път през тълпата и спряха пред килията му. Изглеждаше студена, както всичко в затворническата зона, без никакви мебели освен обичайните. Дмитрий седеше на тясното легло, краката му бяха изтегнати, както си седеше в ъгъла, опрян до стената и с гръб към вратата на килията. Не беше това, което очаквах. Защо не биеше по решетките? Защо не настояваше да го освободят и защо не им казваше, че не е стригой? Защо беше така тих?

— Дмитрий.

Гласът на Лиса беше нежен и внимателен, изпълнен с топлина, която контрастираше със студенината на килията. Беше гласът на ангел.

И докато Дмитрий бавно се обръщаше, пролича, че и той така си е помислил. Изражението му се промени пред очите ни — от празно в учудено. И не само той беше учуден. Умът ми може и да беше свързан с този на Лиса, но обратно в Двореца, в собственото ми тяло, почти спрях да дишам. Снощи, когато само го зърнах, беше невероятно. Но това… тази цялостна гледка, докато гледаше Лиса — мен, — беше просто внушителна. Беше чудо. Дар. Истинско чудо.