Един честен човек

Когато към неудачния му син се прибави и забраната за риболова, от който Чарли се бе издържал през всичките тези години, беше лесно да се разбере защо един ден цъфна на прага на брат си с молба за помощ. Какво друго би могъл да направи? Хората обвиняваха сина за греховете на бащата.

Същото правеше и синът. Това бе една от причините Изриъл да се върне на острова, твърдо решен да промени всичко.

Беше се върнал, за да оправи нещата не само за себе си, но и за баща си.

И това щеше да е възможно, ако не беше присъствието на чичо му — поне така смяташе. В деня на убийството Изриъл току-що бе забелязал помощник-шерифа Стърлинг Пайк, когато баща му изригна с пореден залп обиди срещу него.

— Добре, че дядо ти не е между живите — кресна той. — Защото, ако беше видял собствения си внук наркоман, това щеше да го унищожи. Ако трябваше да те гледа как затъваш на същия този кей, където той се скъсваше от работа, за да издържа семейството си, това щеше да го съсипе! Да си мисли, че оставя това имущество в твои ръце, че ти е възлагал такива надежди. Господи, колко нелепо! Само това мога да ти кажа. Добре, че го няма, за да ти бере срама.

Това се чуваше по целия кей и Изриъл видя насладата по лицето на чичо му. Гневът го прониза като игла, думите на баща му натискаха буталото на спринцовката, което изпълваше вените му с ярост. Той се извърна и запокити повредения капан, който стискаше в ръце, към лодката с баща си, като очакваше взрив от крясъци — яростни, но все пак безобидни.

Изблик на гняв, нищо повече.

Проблемът бе, че Изриъл не чу баща му да се движи.

В плющящия дъжд, сред какофонията от скърцане на скрипци и дрънчене на капани, той бе чувал само думите; нямаше как да знае, че, крещейки, баща му е скочил от лодката и се е изкатерил по стълбата до кея. Когато се извърна с капана в ръце, от който стърчаха парчета тел като пирони от разкована дъска, Изриъл очакваше баща му да е още някъде там, долу, а капанът да профучи над главата му и да се стовари в лодката или да цамбурне в морето — запратен в пристъп на ярост, но безвреден.

Вместо това видя намръщеното лице на баща си над горното стъпало на стълбата — от козирката на шапката му с емблемата на фирма за морски дарове се стичаха струи дъжд, а очите му блестяха от гняв.

Толкова много неща се объркаха ужасно бързо. Изриъл прекара безброй безсънни нощи в затвора, питайки се какво е можел да промени един дребен детайл: ако бе чул баща си да се изкачва по стълбата; ако в ръцете си бе държал изправен капан вместо повреден, със стърчащи остри телове; ако времето беше сухо вместо дъждовно; ако приливът беше по-висок. Неща без значение за страничния наблюдател, станал неволен свидетел как той запраща счупения капан за омари в лицето на баща си, но ключови за крайния резултат.

Беше време на отлив, което означаваше по-голяма разлика във височината между кея и лодката, в която падна баща му; дървото беше хлъзгаво от дъжда и отчаяният му опит да се хване за стълбата беше напразен. Капанът беше повреден, което означаваше, че тези стърчащи парчета тел се забиха в лицето му и разкъсаха плътта, предизвиквайки остра, заслепяваща болка вместо зашеметяващ удар. Освен това Изриъл си бе мислил, че баща му е още там, долу, докато той беше точно зад него — цел, която нямаше как да бъде пропусната.

Чарли Пайк падна от горното стъпало на стълбата обратно в лодката, черепът му се разби във вилката на веслото със сух, пращящ звук, усилен от резонаторния ефект на корпуса.

Сега, петнайсет години по-късно, Изриъл бе излежал присъдата си и слънцето грееше на небето. Започваше нов ден в един променен свят. Защо обаче му се струваше, че отново е пропуснал нещо важно, докато беше обърнат с гръб?

„Казвай истината — беше го предупредила Салазар. — Само това се иска от теб“.

Онова, което тя не знаеше — или не бе признала пред себе си — бе, че светът не се интересува дали той казва истината, или не. Американската публика се интересуваше по-малко от справедливостта, отколкото от благочестивото удовлетворение при незабавно отправените обвинения. Хората не желаеха истината; истината беше сложна, объркваща, изискваща нещо от тях, може би признание за собствената им погрешимост. Тя изискваше задаване на въпроси, изслушване на отговори, мислене — а кой имаше време за такива неща?

Нужен им бе някой, когото да обесят.

10

Преди първите отблясъци на зората да бяха осветили най-източния бряг на Съединените щати, Лаймън вече спеше в къщата на покойник, докато някаква непозната жена седеше до него с брадва в ръка.

Той не вярваше, че е възможно, но в крайна сметка усети умора. Освен това си каза, че ако тя е възнамерявала да го удари с брадвата, вероятно вече щеше да го е направила. Жената седеше, загледана в шперплата, и се ослушваше по начин, разбираем за Лаймън, различен от начина на слушане на повечето хора и по-сходен с този на животните. Ослушваше се, сякаш отвън имаше хищник. Сякаш животът ѝ зависеше от това.