Един честен човек

През решетките на портата беше провряна стоманена верига, заключена с масивен катинар. Изриъл отключи катинара и отвори. Пред тях беше празният паркинг и после празната канцелария, а за нея се извисяваше цехът. Моторницата на баща му се полюляваше самотно, привързана за кея. Беше последният плавателен съд, произведен от „Пайк и синове“. Дядо му я беше кръстил „Нед’вършена“, заменяйки една от буквите с апостроф, за да имитира произношението на жена си — простичка, но звучна дума, намек, че работата е като лятна буря, която трябва да се приеме и понесе, че никога не свършва, и това е една даденост като североизточните ветрове, част от самото съществуване на това място.

„Нед’вършена“ беше единствената лодка на пристана. За някогашната работилница напомняше само една асфалтова площадка с дупки като кратери, заобиколена от телена ограда; машините и оборудването бяха изнесени, а от сградите, осигурявали прехрана на дузина работници, бяха останали изтърбушени халета; Изриъл си казваше, че да осигуряваш прехрана на дузина работници не е повод за хвалба в един свят, където хората си играят с милиарди, но все е било нещо навремето.

Беше готов да се закълне, че още долавя миризмата на дървени стърготини във въздуха.

— Тук е пълно с хубави спомени — каза шеговито Стърлинг. — Спомням си първия ти Ден на капана. Ти може би си го забравил, но аз го помня.

Денят на капана беше островна традиция — излизането на лодките в морето за откриването на новия риболовен сезон. Вместо да остави всеки от ловците на омари да товари сам капаните си на лодката, цялата местна общност се скупчваше да помага и образуваше жива верига, подавайки си ги от ръка на ръка сред смях, шеги и празнично оживление, подхранвано от надежди за успешен сезон. И от страх, разбира се. Винаги имаше и нотка на страх. На всеки няколко години се случваше някоя лодка да излезе в открито море и да не се върне повече. Водите около Салвейшън Пойнт бяха безпощадни.

Като момче Изриъл обичаше Деня на капана. Баща му го вдигаше на раменете си и пускаше шегички с гръмкия си глас, а дядо му заемаше почетното място на пейката пред работилницата с пура в ръка и разправяше стари истории с нисък напевен глас.

В онези времена Салвейшън Пойнт му изглеждаше добро място за живеене, а и той беше прекалено малък, за да разбере, че дните му на острова са преброени.

Стърлинг каза:

— Мислех си, че от теб ще излезе рибар, разбира се. Като Чарли. Или майстор на лодки. Предполагам, че по онова време не съм бил толкова добър в преценките, както сега, а?

— Някои неща не се променят.

Стърлинг гледаше нагоре към избелялата от дъждовете и вятъра червена стена, върху която с плътни бели букви беше изписано името на компанията: Работилница за лодки „Пайк“.

Нужно бе набито око, за да различиш пряспата червена боя, с която Изриъл бе премахнал „и синове“. Щеше да се усмихне, докато наблюдаваше как Стърлинг регистрира промяната, ако не беше онази заповед за обиск.

— Идваш ли често тук? — попита го Салазар.

Очевидно бе, че тя се опитва да измисли начин да пренасочи претърсването, но нищо не ѝ идваше на ум.

— Не — отвърна той. — Не много често.

Идваше всеки ден. Електричеството не беше прекъснато, така че ползваше душа и малката кухничка и проявяваше снимките си в любителската тъмна стая, която си бе обзавел в цеха. Повечето от снимките бяха за Салазар. Тях вече ги нямаше. Някои бе направил за себе си. Те бяха тук.

— Отключи! — каза Стърлинг.

Изриъл се насочи към спретнатата канцелария пред голямото производствено хале. По стените още висяха табелките за дизел, бензин и лед, макар помпите да бяха демонтирани преди години, а съдовете за лед да бяха празни и сухи. До вратата беше поставена пейка от ковано желязо, от която се виждаше кеят. Дядото и бабата на Изриъл бяха прекарвали на нея почти всяка хубава лятна вечер, загледани в залеза. В ясна нощ от това място се виждаха девет морски фара.

Изриъл беше мушнал ключа в бравата, когато Стърлинг каза:

— Знаеш ли какво, я да почнем от цеха.

В този момент Изриъл разбра, че чичо му знае какво има там. Той отмести поглед от него към Салазар с надеждата, че тя ще му се притече на помощ. Лицето ѝ му каза, че това е невъзможно.

— Там има снимки — каза със свито гърло той. — Но нито една от тях не е от „Мерео“ и ти го знаеш.

— Страхотно — каза Стърлинг. — Значи обискът едва ли ще отнеме много време.

Нямаше как да го избегне.

Изриъл поведе Стърлинг към цеха. Отключи една от огромните врати и я плъзна по релсите ѝ. Не се чу възмутено скърцане на ръждиво желязо; той бе смазал механизма, след като се върна. Искаше да идва и да си тръгва от това място в тишина и самота. Не му се бе получило.

Стърлинг се пресегна зад него и щракна електрическия ключ. Старите флуоресцентни лампи забръмчаха, примигнаха и светнаха.

Един от униформените каза:

— Какво, по дяволите, е това?

Никой друг не продумваше. Дори Салазар се оглеждаше наоколо с безумен поглед.