Един честен човек

Стърлинг я погледна намръщено, сякаш му бе откраднала най-важната реплика. Тя не му обърна внимание, наблюдаваше Изриъл. Стоеше с изпънати назад рамене и повдигната брадичка, като самонадеян боксьор, който знае, че никой на ринга няма да посмее да замахне срещу него. Изриъл обаче знаеше какво изпитва тя в този момент. Нещо подобно на онази студена хватка, която вледеняваше дробовете му.

— Снимки на какво? — попита той, като в същото време се чудеше как Карузо е научил за тази заповед за обиск още преди да му бе връчена, и мислеше за онази култова снимка на убийството на Осуалд пред очите на полицията.

Стърлинг го плесна по рамото.

— Дай да не си създаваме проблеми. Не бих си губил времето да хвърлям въдици, където знам, че няма риба, нали разбираш? Също и ти.

— Също и аз — повтори Изриъл, като махна ръката му от рамото си. Сърцето му блъскаше бясно в гърдите, сякаш искаше да изскочи.

— Да. Ще огледаме къщата, ще огледаме работилницата и ще ти се махнем от главата.

Сърцето на Изриъл внезапно спря да бие.

— Работилницата.

— Точно така. — В погледа на чичо му се четеше наслада. — Длъжни сме да претърсим всички имоти, които са твоя собственост.

Работилницата за лодки беше наследство на Изриъл от дядо му, който не бе пожелал да я остави на синовете си. Когато навремето разбра за завещанието, Стърлинг позеленя от злоба. В „Пайк и синове“ някога се бе помещавала душата на островната общност. Извисяваше се над кея и беше първата сграда, която се виждаше от ферибота — продълговата, червена като хамбар, тя бе обезсмъртена в снимки и в платната на някои от най-добрите пейзажисти в щата. Сега беше празна и щеше да си остане така — дните ѝ като печатница за пари и център на влияние бяха отдавна отминали, но нямаше да принадлежи на Стърлинг Пайк. Никога.

— Това са глупости — каза Изриъл. — И ти го знаеш. Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

— Винаги има риск от рецидивизъм, племеннико. Искаш да приема на доверие думите ти, че си станал нов човек, че петнайсетте години в килията са те подготвили да се върнеш в обществото, излекуван от избухливостта, която те вкара в нея. Статистиките сочат, че това е малко вероятно.

— Знаеш много добре, че не съм убил никого на онази яхта.

— Не мога да знам какви убийства още си извършил освен онова, което видях с очите си.

Ехидната му усмивка накара ръцете на Изриъл да се свият в юмруци.

— Леко, Изриъл — обади се предупредително Салазар.

— Нищо му няма — каза Стърлинг. — Нали, Из? Затворът е докоснал душата му, Салазар, превърнал го е в кротко котенце. Нито следа от някогашната войнственост. Виждаш по очите му, нали? Това не е ли поглед на реформиран човек?

Провокираше го. Опитваше се да предизвика реакция, търсеше повод да му сложи белезниците. Изриъл отпусна юмруци, загледан в океана, и си припомни лицето на дядо си — бялата брада, сините очи, извитото в дяволита усмивка ъгълче на устата. Беше добър човек. Разбран. Затова всички на острова го обичаха. Кротък и благ, той нямаше нищо общо със синовете си. Така и недоумяваше откъде са се извъдили такива. Това недоумение щеше да го преследва до края на живота му. Изриъл си мислеше, че то е предизвикало смъртта му. Съдебният лекар я бе определил като причинена от сърдечен удар, но по-вероятно беше да е от разбито сърце. Джозая Пайк така и не осъзна как е отгледал двама мъже, които са се покварили толкова лесно. Едва ли щеше да понесе съзнанието за това.

А той дори не проумя пълния размер на покварата им, помисли си Изриъл. Представа нямаше колко дълбоко е проникнала.

Погледна чичо си и каза:

— Търси където смяташ за нужно, помощник-шерифе. Това не ме засяга.

Стърлинг изглеждаше разочарован. Надявал се бе да събуди в него познатата ярост.

— Отключи — нареди той.

Изриъл пристъпи към вратата на бащината си къща с усещането за неизбежна беда. Всичко старо се повтаряше. Миналото преследваше настоящето.

— Върви да търсиш липсващите пари — каза той и отвори вратата. — Не е нужно да вися над главата ти и да те гледам как тършуваш. Ще остана тук да изпуша една цигара.

14

Изриъл отиде до парапета на верандата. Чу Салазар да казва тихо на чичо му:

— Ще го наблюдавам да не укрива нещо и да не се отлъчва от имота.

Ще го наблюдавам да не укрива нещо.

Точно Салазар да каже това.

Тя излезе навън, затвори вратата след себе си и застана до него, с лице към океана, в сянката на високите смърчове от двете страни на къщата.

— Как се озовах сам на бесилото, Салазар?

— Шшшт.

— Майната ти с това шшшт. Дай ми цигара. Трябва да правя това, което казах, че ще правя, нали идеята е такава? Продължаваме с театъра дори когато онзи кучи син вътре не си прави труда да се преструва.

Тя извади пакет цигари, подаде му го и постави запалката си върху парапета. Изриъл запали цигара, пое дима и остана заслушан в шума, който вдигаха полицаите, докато претърсваха бащината му къща.

— Трябва да говорим — каза тихо той, закривайки устата си с ръка.

— Знам. Не тук. Но скоро.