Един честен човек

Помещението беше празно, ако не се смяташе купчината очукани капани за омари в средата, подредени стъпаловидно и издигащи се на около 6 метра от пода в нещо като монументална скулптура. Бяха общо стотина, а от половината от тях висяха снимки 35x30 см. Всичките черно-бели.

И всичките на деца.

В центъра на кулата от капани беше подпряна кърмата на рибарска лодка — прясно боядисана в бяло, а върху нея с черен шрифт беше написано: „Невинните“.

Устата на Изриъл беше така пресъхнала, че той не знаеше дали ще може да проговори. И тогава чичо му тръгна напред през помещението с наклонена встрани глава, едната му ръка посягаше към телефона. Обяснението на Изриъл го застигна още преди да бе задал въпроса.

— Всичко е едно цяло — каза той. — Като художествен експонат.

Тогава Салазар погледна към него. В очите ѝ видя уплаха, въпроси, дълбоко объркване. Би ѝ обяснил всичко, ако бяха само двамата.

Но не бяха.

Стърлинг извади телефона си и направи няколко снимки. После се приближи и се наведе напред. Изриъл виждаше над рамото му. Снимката, която гледаше, беше на дете, тичащо по оголените от отлива скали между Салвейшън Пойнт и Литъл Херинг. Беше заснето по време на скок, във въздуха, краката му не се допираха до земята, слънцето го осветяваше ярко, но откъм хоризонта бяха надвиснали тъмни буреносни облаци. Изриъл си харесваше тази снимка.

Стърлинг я подмина, загледа се в друга и изведнъж цялото му тяло замръзна. Посочи я; на нея се виждаше усмихнато момиче с плътно прилепнал потник.

— Какво е това тук?

Върхът на показалеца му сочеше браздата между гърдите на момичето, а това беше лошо, много лошо. Стърлинг не забелязваше усмивката ѝ. А тя беше всичко в тази снимка. Беше истинска, усмивка на дете, което още не знае какво е да си с разбито сърце. Само че Стърлинг не можеше да види това. Виждаше само, че потникът ѝ е дълбоко изрязан, а тя се е подпряла върху парапета на кея, който избутваше гърдите ѝ нагоре. Там беше проблемът. Не, не беше там проблемът, по дяволите. Тя имаше право да се облича, както намери за добре. Проблемът беше в мисленето на Стърлинг, в мирогледа му. Той не можеше да остави нещата така, не можеше да види в нея едно усмихнато човешко същество.

— Изриъл? Кое е това момиче?

— Не го познавам — каза тихо Изриъл.

Униформените го гледаха вторачено. Салазар бе извърнала поглед встрани.

Стърлинг пристъпи към следващия капан. Спря се пред друго момиче, различно от първото.

— Не ги питаш за имената им, а? Просто така ги снимаш? А искаш ли позволение от тях?

— Те не ми позират — каза Изриъл. — Там е работата. Те са истински, живи хора.

Какъв лош подбор на думи.

— Това ли научи в затвора? — каза Стърлинг. — Как да снимаш деца?

— Това не е порнография, по дяволите.

Стърлинг не го слушаше. Направи още една крачка вдясно и се загледа в следващата снимка, на друго момиче. Висеше с главата надолу от ябълково дърво, краката му бяха увити около клона и беше протегнало ръце към земята, но не я стигаше. Имаше вид, сякаш много иска да я пипне, но не успява. Това беше смисълът на снимката.

— Това е Мелъди Озгуд — каза той. — На шестнайсет. Току-що си беше изкарала шофьорска книжка.

Изриъл не отговори.

— Знаеше ли, че я снимаш? — попита Стърлинг.

Мълчание.

— Оз знае ли? — продължи Стърлинг, имайки предвид баща ѝ, Мат Озгуд, когото всички на острова наричаха Оз. Беше пето поколение жител на острова, един от малцината, отказали да го напуснат в търсене на по-добри възможности след затварянето на Ничията зона. Оз беше невероятно сприхав.

— Отговори! — каза Стърлинг.

— Смисълът на една снимка е…

— Чух те, смисълът е в това, че не ти позират. С други думи, те дори не подозират, че ги снимаш.

Изрече последните думи с тон, подсказващ, че той вече му е напълно ясен и всички парчета на мозайката са се подредили.

— Намери снимка от „Мерео“ — каза Изриъл. — Затова си пратен тук. Върви и търси нещо от яхтата, а ако не намериш, се пръждосвай.

Стърлинг вдигна показалец, сякаш се готвеше да го насочи към него и да му отправи предупреждение, но се спря. По лицето му пробяга сянката на някаква приятна идея, която му бе дошла в този момент, и той кимна.

— Разбира се — каза той. — Само това имам право да върша. Да претърсвам и изземвам.

— Нямаш право да пипаш нищо, което не е било на яхтата.

— Нямам, така е. Но мога да съпоставя тези снимки с изчезнали деца. Има и други полицейски служби. Ще им трябва време да се запознаят с… твоята колекция.

— И защо тези служби не са тук сега?

— Защото това е моят остров — каза Стърлинг. — Но ако искаш още полиция, можеш да я получиш. — Той огледа кулата от капани за раци. — Никакъв проблем нямам да ти я доставя.

— Може би някой, когото не познаваш, ще свърши работа. Като стана дума, ти си познавал Пол Гарднър, нали? Разпитваше ме надълго и нашироко какво си спомням за този човек, но през годините сигурно си работил с него.

Изриъл видя как Салазар пребледня и усети погледа ѝ, с който го умоляваше да си затваря устата.