Един честен човек

— Добро утро — каза той, като се мъчеше да избегне погледа на Дар, което само по себе си беше невъзможно. Освен това се боеше да не привлече вниманието на неизменната групичка шумни старци, които прекарваха половината от живота си около бара, но днес се бяха скупчили до витрината и наблюдаваха някакво оживление на кея. При нормални обстоятелства Лаймън би отишъл при тях, воден от любопитство, но в този момент беше благодарен, че вниманието им е насочено другаде. Той грабна една от металните кошници, натрупани една в друга до вратата, и отиде до хладилната витрина. Беше малка, не много по-голяма от два домашни хладилника един до друг, но съдържаше всичко необходимо за приличен обяд. Той взе пуешка шунка, сух салам и нарязано сирене чедър плюс един хляб за сандвичите, които бе обещал на баща си. След кратко колебание добави и буркан горчица. Това вдигна леко цената на покупките му, но баща му обичаше горчица, а днес Лаймън можеше да си позволи лукса и пак да остави достатъчно ресто на масата.

След като приключи с храната за дома на семейство Ранкин, той се зае с нуждите на дома на Пърсел. Взе мъфини и фъстъчено масло. Добави още сирене. Кутия крекери беше добра идея, тя можеше да ги комбинира с нарязаното сирене. Ами ако не обичаше сирене? В хладилната витрина имаше пастет от пушена сьомга. Той никога не бе опитвал сьомга — беше скъпа — но я добави в кошницата, която бе започнала да натежава. Жената в къщата на Пърсел не пращеше от здраве, затова прибави и два кена джинджифилова бира и флакон адвил. Когато се разболяваше като дете, майка му купуваше оранжада — имаше вкус на портокалов сок, но беше леко газирана. Шампанско за младия мозък, казваше тя, докато докосваше лицето му с опакото на ръката си, за да му провери температурата.

Много отдавна никой не бе докосвал лицето на Лаймън с добро чувство. Той се върна при хладилната витрина, взе две бутилки оранжада и ги постави в кошницата.

— Няма три месеца, откакто кучият син се е върнал, а полицията вече му диша във врата — каза някой от застаналите до витрината и Лаймън любопитно вдигна глава. Дар също гледаше натам и в очите ѝ се четеше тъга.

— Роден е да върши поразии непрокопсаникът. Какво изнасят навън? — попита друг от мъжете.

— Стари капани.

— Ама погледни ги тия капани бе! Има нещо на тях.

Старците присвиха очи да виждат по-добре.

— Ей, я да идем да хвърлим отблизо едно око!

Те минаха покрай Лаймън, без да го погледнат. Той се премести до стелажа с тениските с надписи „Остров Салвейшън Пойнт“. Това беше единственото отстъпление на Дар пред вкуса на масовия турист, а Лаймън си спомняше, че сред асортимента бе виждал и хавлиени чорапи. Сигурно бяха по-удобни от бинта.

Не намери чорапите, но имаше суичъри на промоция. Памукът беше мек на пипане и като си представи жената по бански и завита в одеяло, той добави и суичъра в кошницата. След което се насочи към касата.

И тогава видя чорапите. Плътни и пухкави, както ги беше запомнил. Грабна ги в движение и продължи към касата, защото кошницата му тежеше, а и искаше да плати, без никой да вижда какво е накупил и как ще извади пари за него. Когато натрупа всичко на гишето, Дар го изгледа с любопитство.

— Сериозен пазар.

— Да — кимна Лаймън.

Не искаше да се впуска в излишни приказки, не искаше Дар да запомни с нещо този ден. После видя как веждите ѝ се повдигнаха и си каза: Олеле. Тя вдигна пухкавите чорапи, завъртя ги във въздуха и му ги подаде, без да каже дума. Лаймън ги грабна толкова бързо от рафта, че пропусна да види избродираното на стъпалата им: АКО ЧЕТЕШ ТОВА на десния и ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО на левия.

— Амиии… — замънка той.

Дар чакаше мълчаливо, докато той отчаяно се мъчеше да измисли някакво обяснение.

— По-добре е да се смее — каза накрая Лаймън.

Погледът ѝ омекна.

— Това ще го разсмее?

— Може би.

— А ако не…?

— Ами то си е за негова сметка — отвърна той.

Тя издаде пръхтящ звук, вероятно с мъка потиснат смях; поглеждаше ту него, ту чорапите, сякаш се чудеше как да постъпи. Накрая ги маркира със скенера и ги пусна в хартиена торба, после се огледа, за да се убеди, че са сами, преди да му направи знак да се приближи. Той пристъпи напред и тя приклекна, за да може лицата им да се изравнят.

— Всичко наред ли е, капитане? Нямаш ли нужда да… да поговориш с някого може би?

Лаймън поклати глава.

— Баща ми сега ходи на работа. Така че сме окей. Той е добре.

Дар го наблюдаваше като чайка, видяла отвисоко пикник и готова да се спусне от небето.

— Днес ще си каже, че са смешни — каза Лаймън. — Утре може би не.

— Това е добре, капитане. Исках просто да съм сигурна. А и се радвам, че баща ти работи. Лари Толанд не е много забавен като работодател, но ще даде честна препоръка на всеки, който му е свършил добра работа.