Един честен човек

Тя отпи глътка оранжада, после се дръпна назад, сякаш учудена от вкуса ѝ или от факта, че е газирана, и я огледа преценяващо, но не и неодобрително.

— Готино, а? — каза Лаймън. Отвори другата бутилка и я надигна. Комбинацията от сладост и ефервесценция (каква сложна дума за боцкане по езика) беше перфектна. Абсолютно перфектна. За миг му се прищя да затвори очи и да си представи как майка му, надвесена над него, докосва лицето му. Забеляза обаче, че жената го гледа с интерес, затова само се усмихна и отпи по-голяма глътка. — За мозъчна болка — каза той. — За теб и мен това е шампанско за мозъчна болка.

Настана дълго мълчание и Лаймън вече си мислеше, че жената няма да реагира. Не беше от приказливите. Накрая тя се наведе напред и протегна към него бутилката си. Лаймън познаваше добре този жест — баща му често вдигаше чашата си, за да се чукне, без да имаше с кого. Или с някого, когото само той виждаше.

Лаймън протегна своята оранжада, двамата се чукнаха и отпиха мълчаливо. Той я наблюдаваше, като в същото време си мислеше за огромното количество кървави пари в канапето. Мислеше си, че жената би трябвало да го плаши, но не го плашеше. Беше му приятно с нея. Можеше да го удари — да го убие — но не го бе направила. Парите не бяха негова работа, не искаше да ги знае. Беше му писнало всички на острова да знаят всичко един за друг.

— Уважавам правото ти на лично пространство — каза той.

Тя отново го изгледа с повдигане на вежди, явно това беше дежурното ѝ изражение. Имаше много тънки вежди, артистични, сякаш изрисувани с молив. Беше хубава, ако не се брояха синините и разранените стъпала. И брадвата, разбира се. Беше трудно тази жена да остане незабелязана от повечето хора.

— Няма да те издам, това искам да кажа — обясни той.

— Благодаря ти.

— Но на остров е трудно да се скриеш — продължи той. — Това тук е най-доброто място за криене, но е нужно да го правиш добре. Крий се умно.

— Ще се крия умно, Лай-мен.

В начина, по който произнасяше името му, имаше нещо смешно, звучеше като прякор, като шега за посветени. Като обръщение между близки приятели.

Той вече не ѝ се сърдеше, че е нахлула в убежището му. Беше му приятно да има компания. А каквото и да пишеше на чорапите ѝ, тя не беше пияница. За него това беше приятна промяна.

— Трябва и аз да те наричам някак — каза той.

Мълчание.

— Не непременно с истинското ти име. Измисли си как да ти викам.

Мълчание.

— Ами добре. Тогава нека аз да избера. Ще ти викам Брадва. Не, по-добре Секира.

Тя свали качулката и лицето ѝ отново бе огряно от светлина. После се усмихна. Истинска, непресторена усмивка.

— Секира — каза тя. — Става.

— Откъде си?

Пауза.

— От Канада.

— Знаех си! — Той се наведе напред, като за малко не разля бутилката си. — Говориш френски, нали?

Тя го погледна тревожно, сякаш беше изненадана, че е разбрал.

— Не се бой, аз не знам френски — каза той. — Просто така, по звука. Майка ми говореше френски. — Усети как го обзема вълнение. Тя също беше от Канада. — От някакъв малък град северно от Квебек Сити.

Той всъщност не беше сигурен точно откъде е, Канада беше огромна, стряскащо голяма. Лаймън се бе взирал в картата, търсейки следи от нещо познато — имена на места, които майка му бе споменавала, а той бе забравил. Нещо, което да му намекне накъде е поела след бягството си.

— Казваше се Ана Лафортюн — продължи той. — Така и не смени името си на Ранкин. Ти познаваш ли някого на име Лафортюн?

Тя внезапно придоби неспокоен вид.

— Не е важно — каза той, макар, разбира се, това да беше най-важното нещо на света.

— Мисля, че съм срещала някого на име Лафортюн — призна тя. — Но не беше Ана.

— Голям род са — каза Лаймън. — С много братовчеди.

Откакто майка му ги бе оставила, той не бе срещал никого от френската част на Канада и шансът това да се случи го вълнуваше повече, отколкото бе здравословно за него. Той съзнаваше, че е малко вероятно пътищата на майка му и на тази жена да са се кръстосали някога, но надеждата беше велика сила.

— Не искаш да ми кажеш фамилното си име, нали?

Тя поклати глава.

— А би трябвало. Може би майка ми те е познавала. Може да се окажем роднини, кой знае?

Тя продължаваше да клати глава.

— Не е невъзможно — отсече Лаймън, който внезапно се почувства уязвим и беззащитен. Тази жена идваше от огромна страна с милиони жители, изключено беше да познава майка му. А и него не го засягаше дали се познават. Майка му си беше тръгнала. Нямаше я, никога нямаше да се върне и беше безполезно той да се държи като малко дете заради нея.

— Забрави — каза ѝ и отпи от оранжадата си. Още имаше мехурчета, но вече не щипеха така приятно. Беше забол поглед в пода, когато чу гласа ѝ:

— Няма нищо невъзможно — каза тя с най-мекия тон, който бе чул досега от нея; гласът ѝ звучеше толкова успокоително, че той я погледна против волята си. Тя го наблюдаваше с благи и проницателни очи.

— Точно — каза той. — Това имах предвид и аз. Не е истина, но би могло да бъде.

Жената кимна.

Лаймън вдигна бутилката за наздравица.

— Няма нищо невъзможно, нали, Секира?