Един честен човек

Лаймън не се сети да я попита откъде знае, че баща му работи за Лари Толанд. Дар очевидно знаеше всичко, случващо се на острова. Когато му каза общата сума, която дължеше — 68,74 долара — той ѝ подаде четири двайсетачки. Бяха най-чистите от пачката, с минимален брой ръждиви петна; нямаше напоени с кръв. Затаи дъх, но Дар не ги погледна, отброи рестото и го пусна в шепата му, после му подаде покупките.

— Нали ще се пазиш, капитане?

— Да.

Дар кимна и го изпрати с поглед, в който се четеше нещо познато на Лаймън — съжаление. Той отново усети познатата болка; нещо не беше наред в душата му, макар да постъпваше правилно. Но я игнорира, бутна вратата и излезе навън в слънчевия ден, понесъл торбата с покупки. Някакъв турист по шорти, небесносиня риза с къси ръкави и лъскав часовник на ръката, с когото се разминаха на вратата, се дръпна да му направи път.

— Ето един мъж с мисия — каза туристът.

— Да — промълви Лаймън. — Благодаря.

Крачейки напред, той си каза, че днес е точно това — мъж с мисия.

Беше приятно усещане да си има някого, който да приеме помощта му.

17

Лаймън не я видя, когато бутна шперплатовата дъска и влезе вътре. Дневната беше празна, стола, от който тя го бе наблюдавала през нощта, го нямаше, а кървавите следи бяха почистени.

За момент той се зачуди дали всичко не му се е привидяло. Може би това беше цената на едно лято, изпълнено с побои, бягства и игра на криеница. Може би от един момент нататък човек просто полудяваше.

После от тъмния коридор се чу глас:

— Лай-мен се е върнал.

Лай-мен. Сякаш всеки път се учеше да произнася името му.

— Върнах се — обяви той и тя се появи бавно от коридора. Накуцваше, но се опитваше да не го показва. Стъпалата ѝ бяха бинтовани. Не държеше брадва. Освен това той забеляза, че къщата вече не мирише на нея, а на хвойна. Сигурно бе използвала почистващия препарат, за да отстрани кървавите следи по пода. Още беше наметната с одеялото, но държеше главата си изправена, с вдигната брадичка. Беше му ясно, че ѝ е писнало да няма нищо върху себе си освен банския костюм и това одеяло.

— Ето — каза той, като постави торбата с покупките на пода и измъкна суичъра. — Да се стоплиш.

Тя го пое от ръцете му с благодарност и по-голямо задоволство, отколкото бе приела храната или бинта за стъпалата си. Нещо в ситуацията го караше да се чувства неудобно по начин, който не можеше напълно да определи. Но жената изглеждаше доволна, което беше добре. Облече суичъра върху банския, закопча ципа и прекара няколко пъти ръце през косата си, преди да вдигне качулката. После уви одеялото около кръста си и го върза ловко; сега то вече ѝ стоеше като дълга пола.

— Благодаря ти, Лай-мен — каза му.

— Няма проблем. Има още.

Той порови в торбата, напипа чорапите и ѝ ги подаде. Тя ги взе, видя написаното отдолу и повдигна вежда, после го изгледа е изражение, което можеше да бъде описано само като Какво, по дяволите?

— Това имаше само — каза той. — Би трябвало да е шега.

Тя го погледна изпитателно, после кимна и седна на старото канапе. Той я видя как освободи чорапите от пластмасовата щипка, после ги обу предпазливо на бинтованите си крака. Когато приключи, затвори очи. Беше само за един кратък миг, но си личеше колко я болят стъпалата. Очите ѝ се отвориха и той си каза, че го е уловила как я зяпа, затова стана бързо, грабна торбата и я отнесе в кухнята.

— Мога да купя още неща, но не прекалено много. Не веднага. Защото трябва да се криеш.

Той не беше сигурен каква част от казаното стига до нея, но тя вероятно разбираше английски по-добре, отколкото го говореше. После се сети за реакцията ѝ на чорапите, как го бе погледнала, сякаш е побъркан, и отново се обърна към нея.

— Ти четеш английски — каза Лаймън.

Лицето ѝ беше полузакрито от качулката, но той забеляза как по него премина сянка. Не искаше той да знае, че може да чете. Но бе погледнала към чорапите, реагирала бе мигновено, без да се запъва, както когато се опитваше да го заговори.

— Какво? — попита тя, сякаш не го бе разбрала, но по лицето ѝ личеше, че разбира всичко.

Лаймън подреди по-голямата част от продуктите в хладилника, без крекерите, и се обърна да я погледне. Тя все така седеше на канапето, изопнала крака напред. АКО ЧЕТЕШ ТОВА, ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО.

— Не нося вино — каза Лаймън, — но нося това.

Занесе ѝ двете бутилки оранжада. Отвори едната и чу приятното изсъскване на газираната напитка при разхерметизирането на капачката.

— Шампанско за младия мозък — каза той с усмивка, като ѝ подаде бутилката.

Тя отново повдигна вежди.

— Това е нещо, което майка ми обичаше да казва — обясни Лаймън. — Ти не си млада обаче… искам да кажа, не си и възрастна, не и истински възрастна.

Почти се усмихна, каза си той. Във всеки случай очите ѝ се усмихнаха.

— Нямам млад мозък. Би трябвало, но нямам.

Той си каза, че това е първото лично нещо, което споделя с него.

— Знам — отвърна той. — И аз нямам. Вече не.