Един честен човек

— Какво става там? — попита тя и в гласа ѝ се долавяше искрена загриженост, не си търсеше материал за клюки.

— Полицаите си дават вид, че са открили сериозни улики.

Той се подготви мислено за следващия въпрос.

— Всичко наред ли е? — каза тя.

Не беше въпросът, който бе очаквал, но ѝ беше благодарен, че го зададе с висок и ясен глас, за да я чуят всички в помещението.

— Държа се. Както ти казах, губят си времето. Не ми пука, просто ме е яд, че това не ги доближава до истината, нали разбираш?

— Казват, че на онази яхта имало много трупове.

Известно време той не знаеше как да постъпи, усещаше погледите на зяпачите върху себе си. От затвора бе научил, че периферното зрение е решаващо за оцеляването. Така му се искаше да приспи това свое умение и да съсредоточава вниманието си единствено върху човека насреща. На бара седяха трима мъже и две жени, като всички те го наблюдаваха с нескрит интерес. Откакто се бе върнал, никой от тях не бе направил опит да го заговори, но сега бяха наострили уши да чуят какво има да каже.

— Седем — каза Изриъл високо. — Бяха седем.

— И ти ги видя всичките?

Той дръпна езичето на кена и отпи глътка „Мокси“. Мехурчетата обляха засъхналия му език, устата му се изпълни с познатия странен вкус на леко горчиви билки.

— Съжалявам — каза Дар. — Само това ти липсва, да ти проведа и аз разпит.

Искаше му се да бе подбрала друга дума.

— Да, видях ги всичките — каза той. — Ей, не те ли бях помолил да ми намериш филм?

— Да бе. Много ме зарадва. Първия път, когато ме попита, си казах, че имаш предвид някои от тия модни продукти, дето съм твърде стара да ги знам, като разните шантави електронни цигари или нещо такова. Ама не, ти си искал филм за фотоапарат. Не е толкова лесно да се намери, колкото си мислиш. Но вие, професионалистите, си държите на старите фотоапарати. Айфоните са за нас, аматьорите.

Той бе чувал това от нея и преди и имаше чувството, че го повтаря заради аудиторията, колкото да подчертае интереса му към фотографията, преди машината за клюки да го е превърнала в нещо по-зловещо. Оценяваше усилията ѝ, макар да не знаеше доколко ще му бъдат от полза.

— Обичам да снимам това място и хората му — каза той, което си беше самата истина.

Тя се наведе и затърси филма; русолявата ѝ коса падна върху лицето, разкривайки белезите от изгаряне по врата. Изриъл бе чувал историята как баща ѝ веднъж се напил до такава степен, че предизвикал пожар на верандата им. Дар изтичала отвътре и почнала да шиба обхваналите го пламъци с една от смешните палмови клонки, които бил окачил над скарата си с дървени въглища. Всеки път, когато бащата на Изриъл разказваше тази история, я правеше да звучи като виц. Дядото на Изриъл му бе казал под сурдинка, че белезите по врата ѝ още се виждат след всичките тези години.

Дар се изправи и размаха насреща му металната кутийка с филма.

— Защо Стърлинг претърсва работилницата? — попита тя.

Изриъл сви рамене.

— Бас държа, че федералните са го оставили на острова да се прави на зает.

Смехът му беше насилен, както и усмивката ѝ. Откъм залива се чу сирената на ферибота.

— Свирят моята песен — каза той. — Благодаря ти отново, Дар.

— Няма проблем. Пази се, Изриъл.

— И ти.

Той плати за филма и напитката си и понечи да си тръгне.

— Виж, Изриъл… — Тя го изчака да се обърне отново към нея и каза: — Съжалявам, че ти си ги открил.

Имаше сини очи, които би могъл да възпроизведе само цветен филм. Което беше жалко, защото той не работеше в цвят. Обичаше черно-бялото, светлината и сенките, никакви филтри и глупости. Ако трябва да лъснеш едно нещо, за да се продаде, значи не си го разбрал изобщо.

— Благодаря ти — каза той, после кимна на зяпачите около бара, излезе от магазина и тръгна към ферибота, като се укоряваше, че е позволил на Салазар да се възползва от фотографските му умения. Това беше единственото чисто нещо, което бе донесъл със себе си на острова, а сега и то бе омърсено. Прииска му се да изтича обратно в бакалията и да обясни, да им каже, че е честен човек и че се е върнал на това място, за да върши нещо добро за всички тях.

Картината на червената кръв върху белия килим отново изпълни съзнанието му.

Доброто се бе превърнало в зло.

Когато подаде билета си за ферибота, ръката му трепереше. Отиде на носа, пъхнал ръцете си в джобовете, за да не се вижда как треперят. Остана там през целия път, загледан в бялата морска пяна, която кипеше под ръчно изрисувания надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“.

Едва когато навлязоха в дълбоки води, извади от джоба си кутийката с филма и я изхвърли през борда.

19