Един честен човек

Като повечето американци Изриъл вече знаеше състава на групата — не се случваше всеки ден двама кандидати за едно от малкото оспорвани места в Сената да се окажат едновременно на луксозна яхта, а още по-рядко да умрат на нея. Ричард Хосмър — федерален съдия, имал лошия късмет да се качи на „Мерео“ при последното ѝ пътуване — беше популярен навсякъде освен на остров Салвейшън Пойнт. Едно от решенията му, с които се бе записал в историята, се оказа съдбоносно за острова. То потвърждаваше федералната забрана за търговски риболов в един участък от хиляда квадратни мили, известен като Ничията зона — териториални води, оспорвани от Канада и Съединените щати и станали обект на безброй съдебни дела през годините по всевъзможни поводи: от териториални спорове до защита на застрашени видове. В крайна сметка на федералните им бе писнало и бяха обявили Ничията зона за затворена по смисъла на двустранно споразумение с Канада, с което на практика бяха убили икономиката на два малки населени острова, по един от всяка страна на границата. Решението не беше на Хосмър, но той бе един от тримата потвърдили го съдии, а беше родом от Мейн. Последното обстоятелство бе разгневило особено много жителите на Салвейшън Пойнт, за които то си беше чиста измяна. За Изриъл Пайк нямаше много общо между един рибар от острова и един юрист, роден и израсъл в Кенебъкпорт, но никой не го бе попитал за мнението му.

Хосмър бе убит заедно с Джей Наш — служител на частна охранителна фирма. Защо на яхтата бе присъствал и частен охранител, така и не стана ясно. Предвид факта, че всички на борда бяха убити, ако единствено охранителят бе оцелял, това нямаше да се вписва добре в трудовата му биография.

Вторият кандидат-сенатор, застрелян на яхтата, беше Пол Гарднър — главният прокурор на щата Мейн. С него бе пътувал и Морган Уест — завеждащ отдел в щатската прокуратура, по това време един от основните му сътрудници и негов състудент от Правния факултет.

Собственик на яхтата беше Дрю Гарднър, по-големият брат на Пол. Той управляваше рискови капитали, но имаше интереси и към киното, изживяваше се като продуцент и макар повечето му опити да завършваха катастрофално, бе финансирал един комедиен сериал за двама братя каубои от Монтана, патентовали безмесен бургер, който буквално бе станал печатница за пари.

В касапницата бяха загинали още капитанът на яхтата и един член на екипажа, но почти никой не се сещаше за тях на фона на всичките високопоставени политици, финансисти и юристи, замесени в историята.

— Знам имената им — каза Изриъл — и с какво са се занимавали. Поне в общи линии, предполагам.

— И как се сдоби с тази информация? — попита Стърлинг, сякаш тя не се лееше от всички медии в страната, а самоличността на жертвите беше държавна тайна.

— Чух я от Стив Инскийп тази сутрин.

Стърлинг се намръщи.

— Инскийп. Онзи със склада за дървен материал западно от Рокланд?

— Той води и радиопредаване — обади се Салазар, на която видимо започваше да ѝ писва. — По общественото радио на Мейн.

Стърлинг изръмжа нещо неодобрително.

— Стив ми обясни почти всичко — каза Изриъл. — А Рейчъл Мартин попълни празнотите.

Стърлинг погледна Салазар. Тя кимна.

— Негова колежка от същото предаване.

Стърлинг се извърна към Изриъл.

— Значи ти се опитваш да ни кажеш, че не си познавал лично жертвите?

— Не се опитвам да кажа нищо. Просто отговарям на въпроса ти.

— Хм. Виж, Из… риъл, може ли да влезем на завет?

На завет. Всъщност повяваше летен ветрец.

— Разбира се — каза Изриъл. — На завет.

Влязоха, той затвори вратата, отиде в кухнята и седна на масата. Стърлинг и Салазар заеха двата стола срещу него, като Стърлинг измъкна диктофон и го постави на масата, а Салазар — бележник и химикалка. Изриъл погледна към диктофона и бележника, като си напомняше, че не е направил нищо лошо — във всеки случай не и на яхтата. Това беше единственото, което имаше значение. На света нямаше човек, който би повярвал, че Изриъл Пайк се е качил на някаква луксозна яхта и е изпозастрелял седем богати знаменитости. Е, да речем, петима богати знаменитости и двама души обслужващ персонал.

Не, никой не би повярвал на такова нещо. Но въпреки това сърцето му биеше като чук.

— Не искаме да ви караме да повтаряте като папагал едно и също нещо, както вчера — каза Салазар.

— Мисля, че всичко вече го имате записано на видео, но ако трябва, ще го кажа пак.

— Той е професионалист в отношенията си с полицията — каза Стърлинг на Салазар.

Изриъл не откъсваше поглед от него.

— Вероятно има предвид, че съм лежал петнайсет години в щатския затвор в Саут Томастън. По обвинение в убийство, признах се за виновен в непредумишлено. Но подозирам, че вие сте в течение на всичко това.

— Петнайсет години са много за непредумишлено.

— И на мен ми се сториха много.

— Петнайсет излежани ще рече, че присъдата е била трийсет. Не ми звучи справедливо.

— Присъдата беше двайсет.

— Защо ви добавиха години?

— Заради няколко сбивания — каза Изриъл. — В затвора се случват такива неща.