Един честен човек

— Особено на хора, които не могат да контролират гнева си — обади се Стърлинг. — Чувам, че си счупил на три места крака на някакъв мъж. Яко сбиване ще да е било.

Изриъл не си даде труда да го погледне, не поясни, че въпросната вечер са му се нахвърлили трима мъже, единият въоръжен с нож, другите двама с парчета от алуминиева дръжка на метла, подострени като копия.

— Кого сте убили? — попита Салазар, като го фиксираше с поглед, сякаш не знаеше отговора.

— Баща ми. Брата на Стърлинг. Този конфликт на интереси имаше предвид той. Нека запишем това на диктофончето ви, след като нямате нищо против да ползвате моя чичо като служител за връзка.

Салазар не реагира.

— Тук ли сте израснали?

— Да. Майка ми е умряла в годината на раждането ми. Баба ми и дядо ми свършиха голямата част от работата по отглеждането ми, понеже баща ми повечето време беше на вода. Аз на практика израснах в работилницата за лодки. Това навремето беше голям бизнес за острова. Сградата още си стои. Празна, както повечето неща тук, но се вижда.

— Кога напуснахте?

— Когато навърших осемнайсет, се преместих да живея на континента.

— Защо?

— Бяха затворили Ничията зона, онези оспорвани води между Щатите и Канада, което означаваше, че риболовът отмира като поминък. Тогава дядо ми умря буквално, след което, предполагам, съм искал да заживея по нов начин.

— И как ти се развиха нещата? — попита Стърлинг.

Изриъл го погледна.

— Какво целиш с този въпрос?

— Отговори и ще ти кажа.

Изриъл отново се обърна към Салазар:

— Борех се с моите си проблеми. Алкохол, дрога. Не желаех да живея на острова, но не знаех как да живея където и да било другаде. Бях израснал в различна култура, та…

— Културата, значи — прекъсна го Стърлинг. — Това бил проблемът. Досега не знаех чия е вината. Оказа се, че била на културата.

Изриъл нито за миг не отмести погледа си от Салазар.

— Върнах се, за да прекараме едно лято с баща ми, но се скарахме, аз го ударих и той умря. Стърлинг ме арестува и ме вкараха в затвора. Предполагам, че му е забавно да ме кара да преживявам всичко отначало, но не виждам как това ще ви помогне да разкриете какво се е случило с онези хора на яхтата.

Салазар почука с химикалката си по бележника, като го гледаше изучаващо.

— Имате ли нещо против да запаля лампата? — попита тя.

Прозорците на кухнята гледаха на запад и утринното слънце не влизаше през тях; лъчите му проникваха само през прозореца на дневната, но не достигаха до кухнята.

— Нямам лампи — каза Изриъл.

— Не си си пуснал електричеството? — попита невярващо Стърлинг.

— Още не.

— Ти се върна преди… колко? Три месеца?

— Почти.

— Не каза ли, че тази сутрин си слушал радио? — Стърлинг имаше вид на котка, която се готви да скочи върху жертвата си; ако имаше и котешки уши, щеше да ги е изпънал назад.

— Съществуват едни неща, които съхраняват електричество в себе си — каза Изриъл, като очерта неголям правоъгълник с пръстите си. — Викат им батерии. Оглеждай се, ослушвай се, може скоро да стигнат и до теб.

— Много остроумно.

Изриъл стана, свали абажура от газената лампа, запали фитила с клечка кибрит и върна стъкления глобус на мястото му. Лампата разпръсна ярка, но колеблива светлина.

— И отопление ли нямаш? — попита Стърлинг.

— Юли сме. Студено ли ти е?

Стърлинг огледа къщата, сякаш я виждаше за пръв път, запознавайки се с бита му. В погледа му имаше нещо от наперения надзирател, който претърсваше килията му, и Изриъл трябваше да поеме дълбоко въздух и да отмести поглед встрани, за да не повали с един удар чичо си от стола му.

— Благодаря за осветлението — каза Салазар. — Не си давах сметка, че не сте включен в мрежата.

Каза го с неутрален тон, сякаш това нямаше особено значение за нея. Беше много добра и Изриъл си каза, че трябва да бъде поне толкова добър. Помисли си, че щеше да е по-лесно, ако бе дошла с някой друг вместо със Стърлинг. Но изборът едва ли беше неин, разбира се.

— Не че изобщо не съм включен — каза той. — В работилницата имам електричество, там има душ, кухненски бокс. Тук също не възнамерявам да стоя без ток. Но през лятото не ми трябва особено, това е. Обаче си мисля, че сте дошли тук да ме питате за „Мерео“, а не за режийните ми разноски.

— Точно така — каза Салазар. — И ще съм ви благодарна, ако ми кажете как ги открихте.

— Не чухте ли вече?

Тя дори не мигна.

— Чух, да.

— Само чухте или изгледахте видеото?

— И двете.

Изриъл кимна.

— Един от полицаите, който е говорил с теб, спомена, че вчера сутринта си излязъл да правиш снимки — каза Стърлинг. — Така ли е?

— Точно така.

— Често ли снимаш?

— Да, аз съм фотограф. Любител, но… — Той вдигна рамене.

— Няма лошо — каза Стърлинг, сякаш беше истински впечатлен. — Това си е умение. Къде го придоби?

— В затвора.

— Я, така ли? Там да не преподават фотография?

— Да. Имам шест завършени нива.

— Това е страхотно. Възможностите, които предоставя съвременният затвор, действително са неизчерпаеми. Стига да умееш да се възползваш от тях.