Един честен човек

— Дядо ми я е построил — каза Изриъл. — Тя е една от последните, изработени лично от него в работилницата му, която навремето е била доста известна. Трябваше да остане в семейството.

Чичо му стисна челюсти при тези думи.

— Заради спомените ли? — попита Салазар.

— Заради тях, разбира се.

— И така, излязохте от затвора, върнахте се на острова, търсехте тишина — каза Салазар. — И спокойствие.

Изриъл погледна към червения индикатор.

— Нямате кой знае за какво да се хванете, нали?

— Какво искате да кажете?

— Седем души, убити на една яхта, сякаш семейство Менсън са минали оттам, дявол да го вземе. — Изриъл разпери ръце. — А вие се занимавате с един ловец на омари.

— Разговаряме с теб просто защото… — започна Стърлинг.

— Защото съм първият, озовал се на местопрестъплението — каза Изриъл.

— Именно. — Чичо му запретна колосаните ръкави на ризата си върху жилестите си ръце. Направи го бавно, с отмерени движения. После каза: — Първите няколко пъти, когато разказа случилото се вчера, спомена, че един от мъртвите ти се е сторил познат, но не си могъл да определиш откъде.

— Един от ония кандидат-сенатори.

— Хосмър и Гарднър?

— Не разпознах Хосмър, а Гарднър.

— И откъде познаваш Пол Гарднър?

— Откъдето и всички останали, предполагам. От вестниците и телевизията.

— Имаш и телевизор на батерии?

— Не.

— Но си го виждал…

— На света има и други телевизори — каза Изриъл. — Влез в някое кафене или ресторант, за да се убедиш.

— Добре, Из. Няма нужда да…

— За теб съм Изриъл.

Устните на Стърлинг се издадоха напред и той пое шумно въздух, сякаш се опитваше да издуха някакво семенце, попаднало между зъбите му.

— Значи там си виждал Пол Гарднър? Във вестниците и по телевизията?

— Точно така.

— И никога лице в лице?

— Не. — Изриъл отново погледна към Салазар, забеляза въпроса в очите ѝ и в основата на шията му премина студена тръпка. Тя не знаеше накъде бие Стърлинг с въпросите си. А на Изриъл това никак не му харесваше.

— И нямаш представа с какво се е занимавал, преди да се кандидатира за главен прокурор на щата?

— Никаква.

— Наистина ли? — попита с престорена изненада Стърлинг.

— Предполагам, че е завършил добър правен факултет. В Харвард или Йейл например. Не знам с какво, по дяволите, се е занимавал после.

Стърлинг приглади с длани прилежно навитите си колосани ръкави.

— Беше прокурор.

— Е, и?

Стърлинг повдигна глава и го погледна.

— Беше твоят прокурор. Пол Гарднър беше този, който те вкара в затвора. Не си ли спомняш?

4

Студената тръпка се спусна надолу от шията на Изриъл към корема му.

— Бил е, ама друг път! — каза той. — Моят се казваше Хамънд. Как му беше малкото име? Джон или Джим.

Изриъл още го виждаше — плешив мъж е шкембе и козя брадичка. Доста възпитан, държеше се учтиво дори с онези, които се опитваше да вкара зад решетките.

Хамънд, определено беше той. Джон Хамънд.

— Той му беше заместник. Но делото беше на Гарднър.

— Не знаех това. Помня онзи от съдебната зала.

— Гарднър също влизаше в залата.

— Дрън-дрън.

— Дрън-дрън, ама истина.

Мотив. Кучият син си въобразява, че е открил мотив.

Студената тръпка се превърна в токов удар. В червен пламък, ярък като индикатора на диктофона. Изриъл вече не смееше да погледне към Салазар.

— Мисля, че приключих с вас — каза той.

— И кое те кара да мислиш така? — попита Стърлинг. — Ти беше този, който си предложи помощта.

— И ви съдействах повече от достатъчно. Онова, което си спомням или не си спомням за Пол Гарднър, не ви помага, а положително не помага и на семействата им, дявол да го вземе.

— Доста служители на закона загинаха там — каза Стърлинг. — Главен прокурор, един от най-близките му сътрудници, федерален съдия…

— Знам. Подозирам, че роднините им ще настояват за някакъв напредък по случая. В момента не постигате никакъв.

— Притежаваш ли огнестрелно оръжие, Из?

— Престани да ми викаш Из. Не съм онзи единайсетгодишен хлапак, седнал под шибаната ти коледна елха, чичо.

— Аз ли не знам! И не ми викай чичо. Брат на баща ти съм, но след онова, което ти извърши, двете не са едно и също.

— Съгласен съм — каза Изриъл.

Настана тишина. Салазар ги наблюдаваше. Запази ледено спокойствие и беше готова да им даде време, да остави нещата да заврят, ако не и да изкипят.

— Притежаваш ли огнестрелно оръжие? — повтори Стърлинг.

— Не, защото като осъждан престъпник ми е забранено да притежавам такова.

— Добре е да го знам. Разбира се, и при първото си убийство не притежаваше оръжие, нали?

— Време е да си ходите — каза Изриъл. — Крайно време всъщност.

Салазар стана от стола. Стърлинг не изглеждаше доволен, явно предпочиташе да разпалва конфликта.

— Тя е твоя началничка, нали? — каза Изриъл. — Последвай я, Стърлинг.

Чичо му се изсмя глухо и мрачно; смехът му беше като тътен на надигаща се буря, но и той стана.

— Благодарим ти за отделеното време.

— Хм.

— Може би ще се наложи да ни отделяш време и занапред — добави Стърлинг. — Нали разбираш?