Един честен човек

— Опитвах се. Мислех си, че ако му припомня как се е научил да лови риба… ако му припомня за дядо ми, може би ще открие нещо, което е носил в себе си и то не е било напълно покварено, и…

Млъкна, понеже не намери думите, за да поясни онова, което според него всички трябваше да разбират: че не бива нито да погребваш миналото, нито да го идеализираш, защото всеки от двата подхода отравя душата ти. Нужно бе да се обръщаш към миналото с ясен поглед и спокойно сърце. Да се надяваш, че човекът, когото си мразил, може да се доближи до някого, когото си обичал.

— Искал си да го „рестартираш“ — каза Салазар. — Да го прочистиш от греховете и да го направиш нов човек.

Толкова ли наивни и глупави бяха подбудите му?

— Предполагам, че е било нещо в този дух — отговори той.

— Но вместо това си го убил.

Покрай тях мина стар додж дизел, оставяйки след себе си облак лютив дим. Салазар изчакваше Изриъл да продължи. Той виждаше баща си, седнал в гребната лодка до кея, и усещаше презрението в погледа му. Всички присъстващи на брега в този ден бяха видели това презрение, но никой не го бе разбрал. Чарли Пайк не беше разочарован от сина си, защото е кривнал от правия път; беше отвратен от него, задето смята, че доброто и злото имат значение; задето мисли толкова на дребно.

„Трогателно“ беше думата, която баща му използва тогава. Изриъл имал трогателно наивна представа за човешките дела.

— Ако си се опитвал да го спасиш — каза Салазар, — тогава си разбрал, че е затънал дълбоко.

— Именно. Знаех откъде идва дрогата за мен. Той не беше наркоман и очевидно е трябвало аз да съм впечатлен от това. Но контрабандист, пласьор? Ами грижил се е за семейството си. Любимият му израз беше: „Човек трябва да се грижи за семейството си“. За всички онези богаташи, които строяха имения, събаряха рибарски къщи, за да издигнат на тяхно място вили, той ми казваше, че не издържали семейства. Готованци, харчещи наследствата си, така им викаше. Каквито и професии да имаха, каквато и работа да вършеха. Всичко това той отричаше с обяснението, че е наследено, незаслужено богатство. Предполагам, че някои от хората с вилите са били добри бащи. Просто съм убеден в това. Парите и моралът може да не са близки роднини, но не се изключват взаимно. Но баща ми отказваше да го повярва. Всичко добро на този остров или вече си било отишло, или бързо отмирало. Човек трябвало да направи всичко по силите си, за да запази добрите хора на острова. За него запазването на „добрите хора“ беше нещо много важно. Хората като него. Ако трябваше да нарушиш закона, за да ги запазиш, това се наричаше „грижа за семейството“.

— Той ли ти каза това?

— Няколко пъти, включително в деня, когато го убих.

Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Въпросния ден се изправих лице в лице срещу него, предизвиках го, дадох му ултиматум. Той беше… — Споменът накара Изриъл да се изсмее мрачно, но смехът заседна в гърлото му. — Беше в шок. Първо, защото заплаших да го предам на полицията, но на едно по-дълбоко равнище, на онова, което за него беше моралното равнище, той беше искрено шокиран, защото аз не разбирах. Не разбирах, че животът ти дава две възможности и трябва да избереш едната: или да изкарваш пари, за да опазиш начина си на живот, или да се откажеш от него. В съзнанието му всички, замесени в престъпна дейност, бяха покварени мръсници, само той беше изключение. Логиката на гангстера: всички са омърсени, защо да не им взема парите?

— Ти си знаел, че пласира дрога, когато си идвал тук през лятото — каза тя.

— Дрога и оръжие.

— Но не си знаел за…

— За момичета? За децата?

Тя го гледаше изпитателно.

— Не. Той ми каза за тях същия ден, не повече от три часа преди да го убия. Като още един пример, че аз нищо не разбирам.

— Обясни ми.

— Семействата не полагали достатъчно грижи, за да опазят дъщерите си. Такива семейства, каза той, никога не се грижели достатъчно. Хора, които оставят дъщеря им да бъде отведена от дома им, които са готови да я разменят за пари или дрога? Майната им. Те вече са съсипали живота ѝ.

— Той ли ти наговори тези неща? — Гласът ѝ беше лишен от емоция, насечено стакато.

— Да. — Изриъл обърса уста с опакото на ръката си. — И тогава аз му казах, че ще го предам в полицията. Той се изсмя: „Друг път“. А аз отвърнах: „Ще видим“.

Изриъл се поспря, загледан в тротоара, но виждаше безкрайния океан около своя любим остров и ноздрите му долавяха миризмата на солена вода и пот, а тялото му си припомняше полюляването на лодката от всяка следваща вълна.

— Върнахме се на кея и той остана седнал в лодката, отказваше да слезе на брега, защото тогава вече беше сигурен, че ще отида в полицията. Започна да ми натяква какво би казал дядо за това, как предишните поколения, свикнали да се грижат за семействата си, биха гледали на мен. Околните поглеждаха ту към мен и виждаха едно, ту към него и виждаха друго.

Думите го напуснаха. Яростта драпаше в него като лапите на куче, което сънува кошмар. Той отново затвори очи.

— Не бях чак такъв глупак, че да го убия пред всички тези хора. Исках просто да му затворя устата.