Един честен човек

Разпределиха го в магазина към щатския затвор на Мейн в Саут Томастън. Там се продаваха стоки, произведени в дърводелската работилница на затвора — от прости дъски за рязане през богато орнаментирани дървени корабчета в бутилки, та до мебели. Изриъл обичаше дърводелската работилница, защото звуците и миризмите му напомняха за работилницата на дядо му. Липсваха му само димът от пури и историите за мореплаватели.

Магазинът, в който се продаваха дърводелските стоки, се намираше на главната улица в градчето, която беше част от шосе №1. Самият магазин се падаше от източната ѝ страна, а складът и товарната рампа — от западната. Туристите обичаха това място с неговите подложки за чаши, стенни часовници, дървени шезлонги — всичко това издялано от истински затворници, колко романтично! Магазинът беше само на десет минути пеша от дома на Салазар и тя идваше често, за да си побъбри със затворниците. Всички те я познаваха по име. Никой не се изненада, когато един ден тя дойде и каза на надзирателя, който беше и управител на магазина, че иска да заведе Изриъл Пайк на обяд, за да обсъдят бъдещето му. Тя провеждаше беседи с всички преди освобождаването им.

С Изриъл разговорът премина различно.

— Трябва да ми се довериш — каза тя. — Това означава, че трябва да разбереш историята ми. Не са много хората, които я знаят. Нито в участъка, нито на улицата. Това ми е важно, нали разбираш?

— Разбирам.

Беше родена във Флорида, някъде около Маями; самата тя не знаеше точно къде, освен че не е било в болница и че от всички, присъствали на раждането ѝ, не е останал нито един. Баща ѝ напуснал майка ѝ, когато му съобщила, че е бременна. През повечето време я гледала някаква баба, макар Салазар да не можеше да каже със сигурност дали са били кръвни роднини. Майка ѝ избягала, бабата починала и я поела една нейна леля. В дома се говорело главно на испански. Понякога Салазар ходела на училище, понякога не. После и лелята починала и останали само тя и съпругът, когото тя наричаше свой чичо, за да не усложнява нещата. Чичото работел на доковете в Маями и започнал да си кани повече приятели вкъщи, да се заседяват до късно и да пият бира. Тя си мислела да избяга. Не го направила. Къде щяла да отиде?

Била на четиринайсет, когато един от приятелите на чичо ѝ я почерпил с коктейл, в който имало нещо, и тя загубила съзнание. Била все още на четиринайсет, когато се събудила сама в заключен фургон насред снега. Била все още на четиринайсет, когато непознат забил игла в ръката ѝ на паркинга до един товарен кей, който вонял на дизелов дим и мъртва риба. Била все още на четиринайсет, когато се събудила върху нар в каменно мазе, с ръка, прикована към желязна халка в стената. В мазето влязъл мъж, измъкнал спринцовка и я инжектирал с още наркотици. След това я отвел на някаква моторница и я натъпкал в тясната клинообразна каюта на носа. Тя се преструвала, че е в безсъзнание, и го наблюдавала през притворените си клепачи.

— Не смятам — щеше да каже тя на Изриъл Пайк двайсет години по-късно, — че баща ти разбираше кой знае колко от наука. Винаги объркваше дозировките.

Баща ти.

Това беше първият път, когато тя го спомена. Никога, докато беше жив, нямаше да забрави тези нейни думи.

Мъжът слязъл от лодката, сигурен, че тя е в безсъзнание. След като изчакала достатъчно, за да се убеди, че го няма, тя излязла на палубата. Лодката била на котва, а малката надуваема лодчица, с която я докарал от къщи, я нямало. На около двеста-триста метра се виждал остров от сиви, избелени от слънцето скали. Сериозно разстояние, но каква била алтернативата? Опитала.

— Не бях подготвена за студената вода — каза тя. — Бях живяла във Флорида през целия си живот и нямах представа колко студен може да е океанът.

Добрала се някак до сивия скалист остров, гърлото я смъдяло от солената вода, дробовете ѝ били вледенени. Но успяла.

А там, на брега, я чакал друг мъж. Той се оказал добър и състрадателен. Издърпал я от водата, завел я вкъщи, дал ѝ одеяла и топъл бульон и изслушал историята ѝ, която му разказала на своя развален английски; основният ѝ език бил испанският. Попитал я какво да направи за нея.

— Заведете ме в полицията — казала тя.

Нейният спасител кимнал и я завел.

Полицаят в участъка бил висок, с очи като арктически лед, и ѝ казал да го нарича Стърлинг.

Пръстите на Изриъл се свиха в юмруци.

— Стърлинг.

— Да.

— Сигурна си? — попита той.

— Сигурна съм.

— А тогава защо не е в затвора с мен?

— Защото има разлика между спомени и съдебни доказателства. Чакай да ти доразкажа историята, после ще обсъдим какво смятам да направя.

Високият полицай на име Стърлинг довел някакъв млад мъж с костюм, който ѝ дал безалкохолна напитка и десертно блокче и започнал да ѝ задава въпроси. Не ѝ казал името си. Въпросите му не били за това какво се е случило с нея, нито къде се е случило.