Един честен човек

— Пита ме дали вземам наркотици — каза Салазар на Изриъл със студен, равен глас. — Продавам ли наркотици? Работя ли за мъже, които продават наркотици? Ако ми направят кръвен тест, ще открият ли наркотици в кръвта ми? Беше комбинация от сплашване и подвеждане. Опитваха се да ме накарат да се съмнявам в спомените си.

Накрая Стърлинг и мъжът с костюма ѝ дали някакви таблетки: лекарство, за да не се разболее, след като е прекарала толкова време в студената вода, обяснили те, после я заключили в стаята с празната бутилка от спрайт и обвивката от десертното блокче, а когато се върнали, мъжът от моторницата бил с тях. Същият, който забол иглата в ръката ѝ.

— Викаха му Чарли — каза Салазар на Изриъл същия ден на товарната рампа. — Без фамилно име, но съм запомнила Чарли. Каза, че е мой чичо и че аз съм избягала от къщи. Носеше някакви книжа. Не знам какво пишеше в тях. Тогава не ми се стори важно. Сега се питам обаче: какви бяха тези документи, с които той дойде?

Беше разказала тази история на Изриъл в един слънчев пролетен ден; въздухът беше чист, сух и хладен, но той имаше усещането, че се задушава във все по-гъст дим. От магазина бяха излезли семейство туристи от Южна Каролина; на главите си имаха сувенирни диадеми с рачешки щипки на пружинки, които се поклащаха във въздуха и ги караха да се смеят, докато крачеха към аудито си. Салазар ги изчака да отминат, а през това време Изриъл свиваше и отпускаше юмруците си в ритъм, синхронизиран с дишането му. Беше научил този номер в затвора, за да овладява гнева си.

— Вече бях в нещо като мъгла — каза Салазар. — От шока, разбира се, но и таблетките почваха да действат. Лекарството, което ми бяха дали. Сякаш ги виждах през стъкло. Последното нещо, което ми каза мъжът с костюма, бе да стоя далече от наркотиците. После помня, че излизах от полицейския участък, а баща ти ми казваше, че ще ме заведе в къщата си, ако не му създавам проблеми. Ако се държа прилично, ще ме отведе у дома. Просто да се държа прилично. Аз се опитах.

Изриъл затвори очи и обърса устата си с длан.

— И после какво стана? — попита той, без да отваря очи.

Чарли Пайк я бе завел на лодката си и оттам я бе закарал на друг плавателен съд — нещо като товарен кораб без екипаж, кораб призрак с работещ двигател, от който палубата се тресяла, а въздухът бил изпълнен с отровен дим. На кораба ги чакали още трима мъже, може би четирима. Салазар не можеше да каже със сигурност, понеже през по-голямата част от пътуването била в безсъзнание.

Следващата им спирка бил някакъв товарен кей в Канада. Там я качили на камион и вече не била сама. В каросерията имало още момичета.

Била на четиринайсет, когато избягала от похитителите си, и на четиринайсет, когато им била върната.

При второто си бягство била вече на шестнайсет. Това се случило в Калгари, където непознат мъж на име Бернардо Томас я хранел в устата с овесена каша и избил с дулото на ловната си пушка зъбите на мъжа, който дошъл да я търси, представяйки се за неин пастрок.

Бернардо Томас я отвел в приют, стопанисван от йезуитски свещеници. На няколко пъти при нея идвали полицаи и се опитвали да я разпитат. Тя не им казала нищо. Което не ги изненадало — вече познавали и други като нея.

— Чудиш се защо не им разправих цялата си история? — попита тя, докато стояха облегнати на товарната рампа в Саут Томастън, а италианските сандвичи от пазарчето на същата улица лежаха недокоснати между тях. Обедна почивка.

Изриъл поклати глава.

— Не? Защо? — изненада се Салазар.

— Защото разбирам. Вече веднъж си опитала. И те са те предали. Направила си оценка на риска, основана на личен опит.

— Оценка на риска, основана на личен опит. Това беше добро. Да, направих оценка на риска. Не бях виждала от близо две години място, което да ми прилича на дом, а единственият мъж, който се бе отнасял към мен като към човешко същество, беше същият, който ми напомняше всеки ден, че ще ме убие, ако си тръгна или му причиня неприятности. В единствения случай, в който бях казала истината преди, не бях постигнала нищо. И знаеш ли какво им казах? Че съм вземала прекалено много наркотици. Защото си спомних за онзи тип с костюма в деня, когато бях плувала до брега в ледената вода, онзи, който ми каза да стоя далече от наркотиците, докато баща ти ме извеждаше през вратата. Следващия път, когато разговарях с ченге, му казах, че оттам идват всичките ми беди. От наркотиците. И ми се получи по-добре.

Тя останала известно време в приюта, после била дадена в приемно семейство. Приемната ѝ майка била учителка, приемният ѝ баща — каменоделец. Собствената им дъщеря била убита от пиян шофьор, когато била на четиринайсет. Фамилното им име било Рос, но те ѝ казали, че може да ползва каквото име си хареса. Тя запазила своето. Не искала да се прави на друга. Само леко изменила собственото си име, от Дженифър станала Джен. Харесвала как звучи.

— Звънко и уверено — каза му тя. — Пък и вече не се чувствах като Дженифър. Струваше ми се мекушаво име.