Един честен човек

— Ах, ти, тъпо лайно — кресна той и ръцете на Лаймън също се свиха в юмруци.

В този момент се чу гласът на Дани Грейвс:

— Какво е това?

Те не му обърнаха внимание. Евън пристъпваше по верандата с вдигнати пред раменете юмруци, а долната му устна беше изкривена в садистична усмивка. Лаймън не помръдна от мястото си с пълното съзнание, че ще загуби, но и с надеждата, че все ще причини някаква болка на Евън. Да го принуди да си заслужи победата поне. Той никога не бе оказвал съпротива на баща си. Време беше на свой ред да удари някого.

— Какво е това?!

Този път Дани изкрещя въпроса с такава сила, че Евън и Лаймън, неволно извърнаха глави към него. Дани сочеше в посоката, в която Евън бе изстрелял последната струя вода. Лаймън проследи пръста му надолу към брега, където оттеглящата се вода бе оголила още от скалите, докато не го видя.

Във водата имаше труп. С дълга черна коса, която се мяташе, подхвърляна от вълните. Когато поредната вълна се отдръпна, трупът се преобърна; виждаше се протегната ръка, сякаш търсеща помощ.

Нова вълна заля трупа, който се завъртя още малко, и вече се виждаше женско лице, вперило немигащи очи в слънцето, а върху мъртвешки бялата кожа като кичур зелена коса беше полепнало водорасло.

Беше Секира.

Лаймън изпищя и се хвърли към парапета. Погледна надолу към Секира и…

Не беше тя.

Наистина ли? Трудно бе да се каже сред разпенената вода.

Евън Морис, местният хулиган, комуто никой на остров Салвейшън Пойнт не смееше да се опре, се беше привел надве и повръщаше върху верандата, която бе нает да почисти.

Лаймън не му обърна внимание и хукна да търси помощ.

29

Изриъл се прибираше с ферибота от Рокланд, когато видя полицейските катери.

Беше дотолкова унесен в мисли за срещата със Салазар, че отначало не забеляза раздвижването на северния бряг на Салвейшън Пойнт. Едва когато пътниците на кърмата започнаха да прииждат към носа, където беше застанал, той проследи погледите им.

В подковообразното заливче откъм северната страна на острова имаше три моторни лодки с обозначенията на Морската полиция на Мейн. На склона над тях бяха кацнали няколко летни имения, но долу, в ниското, нямаше достъп до брега, само назъбени скали. Бреговата ивица беше негостоприемна и коварна дори по стандартите на Мейн. На кърмата на един от катерите се виждаха трима водолази в неопренови костюми, единият вече излязъл от водата, другите двама готвещи се да скочат.

— Мислиш ли, че са открили още един? — каза някой зад гърба му.

Изриъл се извърна и видя загорялото лице на непознат мъж с бейзболна шапка от Национален парк „Акейдия“ и тениска с реклама на крайбрежен бар.

— Какво да са открили? — попита той, като си мислеше за пистолетите на баща си.

— Още един труп — каза мъжът. После, забелязал изражението на Изриъл, поясни: — Човешки. Намерили са труп на жена. Някакъв рибар го открил, мисля. Видяхме го в Туитър, докато чакахме ферибота.

— Открили са труп на жена тук? — каза Изриъл. — Днес?

— Така мисля. Както казах, пишеше го в Туитър. Знае ли човек?

— По дяволите — каза Изриъл, като се питаше как Салазар не знаеше за това; или може би вече бе научила, но нямаше как да се свърже с него. Стратегическото мълчание, това търсено откъсване един от друг, което му се бе сторило толкова умно в началото, сега му се връщаше като бумеранг.

— Хм — каза мъжът със слънчевия загар. — Вече осем убити.

— Какво ще рече това?

— На яхтата. Поне за тях си чул… или не?

— Тя е била на яхтата?

— Имам предвид, като обща бройка. Седем на яхтата, тази тук влязла да поплува и се удавила, общо осем смъртни случая, откакто сме дошли от Вирджиния. Откачена работа.

— Да — съгласи се Изриъл, вцепенен от шока. — Викаш, влязла да поплува?

— Отдалечила се доста навътре, не се съобразила с течението. Водата е студена дори през лятото. — Туристът се засмя. — Жена ми искаше спокойствие тази ваканция. На мен ми се ходеше във Вегас, но тя си беше навила на пръста: спокойствие, та спокойствие, и накрая дойдохме в Мейн, а виж каква стана тя. Човек предполага, Господ разполага, нали така?

— Аха — каза Изриъл и се дръпна встрани; щеше му се да има цигара или нещо друго в ръцете. Може би това пропускаше, отказвайки да притежава мобилен телефон. Повечето хора имаха нещо, което да използват като преграда между себе си и света.

Той нямаше нищо.

Фериботът зави встрани, сякаш за да спести гледката на пътниците си, и последва фарватера към кея. Хората тръгнаха към кърмата, приготвяйки се да слязат. Дишането на Изриъл беше станало мъчително, накъсано. Постави ръце върху парапета, но това му напомни решетките на килията. Свали ги и ги мушна в джобовете си. Остана на място, докато фериботът се долепи до брега и останалите пътници слязоха. Едва когато се убеди, че е последен, тръгна по мостчето към кея. Там имаше снимачен екип, интервюираха Брайън Уикендън — общителния ловец на омари от Порт Хоуп, който вероятно доставяше цветисти коментари за зрителите, но не знаеше нищо за убийствата на „Мерео“. Изриъл му беше благодарен, че е обсебил цялото внимание на репортера и той може да мине незабелязано.