Един честен човек

— Дишам — повтори Холи. — О, господи! Това беше нашата Ан Хъчисън на живо от Рокланд.

Изриъл отвори вратата на хладилната витрина и върна неотворената бира на мястото ѝ. Още я желаеше, но не толкова, колкото да се махне някъде по-далече от това място, да излезе на въздух. Чувстваше се както през първата си нощ в затвора, убеден, че всеки момент ще получи сърдечна атака или нервен срив, само не знаеше кое от двете по-напред.

По телевизията минаха на прогнозата за времето и Дар изключи звука.

Някаква жена на бара каза:

— Ама и тази татуировка звучи като подигравка. Да си татуираш една дума на тялото, и тя да значи нещо, което накрая не можеш да правиш.

Не е нещо, помисли си Изриъл. А единственото нещо. Единственото сигурно нещо, с което се ражда човек, е, че са му отредени краен брой вдишвания и издишвания. Само дето не знае колко.

Откъм бара се обади и един мъж:

— Била е на яхтата. Може пък онези богаташи да са си правили парти. И да е скочила зад борда като Натали Портман, помниш ли я?

— Ууд — обади се Изриъл.

Всички се обърнаха.

— Изриъл! — каза Дар. — Ти пък кога се вмъкна?

Той изгледа хората, насядали на бара, като се питаше дали виждат паниката му. В затвора човек се научаваше да я крие и колкото по-рано, толкова по-добре, но не беше лесно.

— Името ѝ е Натали Ууд — каза Изриъл.

— Да! — Жената, описала татуировката като подигравка, плесна с длан по бара, после посочи Изриъл, сякаш беше спечелил състезание. — Точно така. Мамка му, каква гадна смърт, а? Да се возиш на яхта за милиони и накрая да цамбурнеш в океана.

Изриъл тръгна към вратата.

— Хей — извика Дар след него. — Ще желаеш ли нещо?

— Не — отвърна той. — Нищо не ми трябва.

Когато стигна до вратата, групичката около бара бе подновила разговорите си. Единствената разлика беше в силата на звука — говореха с приглушени гласове.

— Това не е ли онзи, дето го разпитвала полицията?

— Да, мисля, че е той.

— Чиито бяха всички онези снимки?

— Същият.

Той отвори вратата, излезе навън и примижа срещу слънцето; понечи да вдигне ръка, за да закрие очите си, после я отпусна.

На една от снимките, които бе направил, жената, наричаща себе си Мари, седеше върху висока скала на брега на острова по залез, вдигнала ръка да закрие очите си от слънцето, за да погледне на запад, към сушата. Беше му харесал начинът, по който заслоняваше очите си с длан, вместо да извърне лице от ярката светлина. Така гледа към слънцето човек в ранната пролет, когато отдавна не се е радвал на топъл ден. Така наблюдаваш залеза, когато си много млад или много стар.

Беше дал снимките на Салазар. Полицаите, претърсвали къщата му и работилницата обаче, може би бяха открили негативите. Дали ги беше унищожил? Струваше му се, че да, но много му се искаше да е по-сигурен.

Respirer. Спомни си завъртяния шрифт на татуировката; видя я, когато жената протегна ръка и ръкавът на шлифера ѝ се повдигна леко.

Чакаше го да постави пистолета в дланта ѝ.

За нейна безопасност. Ти го направи за нейна безопасност, това беше идеята; бяха само две и знаеше, че ги заплашва беда, виждаше го в очите им, в езика на тялото, в начина, по който гледаха към водата. Знаеше, че бедата е…

— Изриъл!

Той се обърна рязко, ръцете му сами се вдигнаха, свити в юмруци. Срещна погледа на Дар Тренчард, която също вдигна ръце с дланите напред.

— Спокойно — каза му.

— Съжалявам.

— Не, разбирам те. — Тя се приближи, като се огледа, за да е сигурна, че са сами. — Страничната врата на къщата ми е отключена. Защо не идеш да си починеш, отвори си бира, безалкохолно, каквото искаш.

Предложението ѝ го обърка.

— Няма нужда, Дар, отивам си, това е всичко.

— Аз не бих го направила на твое място.

— Моля?

— Там те очакват.

— Репортери ли? Мога да се оправя с тях.

— Не репортери. — Тя отново погледна назад към магазина си, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Оз и някакви други.

Оз. Мат Озгуд, бащата на Мелъди, която той бе снимал.

Очевидно Стърлинг бе привършил триумфалната си обиколка из острова, за да разпространи сред местните жители новината, че наскоро освободен от затвора убиец е правил снимки на децата им. Бе изпълнил дълга си — да брани и да служи.

— Предполагам, че нямат доверие на Стърлинг да се справи сам — каза Изриъл. — Не ги обвинявай.

Той се изсмя. На Дар не ѝ беше до смях. Тя го наблюдаваше внимателно и сините ѝ очи бяха изпълнени с тъга.

— Ще се оправя — каза той. — Ще ги надприказвам.

— Няма да можеш. Те са надъхани. Островното правосъдие, познаваш го.