Един честен човек

След като полицаите приключиха с разпита на трите момчета, открили мъртвата жена, Кори Ранкин отведе Лаймън у дома и когато влязоха вътре, беше едва ли не мил — поведение, което му прилягаше колкото чужд костюм и караше и двамата да се чувстват неловко.

Кори продължаваше да моли сина си да му опише мъртвата. Разпитваше го как е изглеждала, на колко години е била, какъв цвят е била косата ѝ — все неща, които Лаймън не желаеше да разказва пред когото и да било, нито пред полицията, нито пред баща си, нито пред никого, никога.

Защото жената му бе заприличала на Секира. Не беше тя, но можеше да бъде.

— Тъмнокожа ли беше? — попита Кори и Лаймън поклати глава.

— Бяла?

— Май да.

— Какво значи „май да“? Или е била бяла, или не!

— Беше сива — каза Лаймън.

Това затвори за кратко устата на баща му. От объркване, не от състрадание. Той остана да барабани с пръсти по масата, а погледът му се рееше някъде в пространството, сякаш се опитваше да си представи мъртвата жена и искаше да види тази ужасна сцена. Лаймън с удоволствие би му я показал. Нека той да я носи в съзнанието си, докато е жив.

— Стърлинг беше ли там? — попита Кори, докато си отваряше кен бира. — Видя ли я отблизо?

— Да.

— Говори ли с него?

— Не много. Той бързо ни дръпна настрани.

— Кой друг беше там?

Баща му за четвърти път му задаваше този въпрос, сякаш ставаше дума за някаква веселба, на която не е бил поканен.

— Господин Толанд и някакви други хора. Бащата на Евън дойде да го прибере. Накараха ме да те чакам на верандата.

— Хм. — Кори отпи от бирата и потропа по масата. — А сега Стърлинг разчита на идиоти като Оз и Дариън да разчистят след него. Не е ли прекрасно? Аз съм вътре с двата крака, докато се разлетят лайната, после ми се казва да си седна на задника.

— Какви ги приказваш? Оз и Дариън не бяха там.

Бащата на Лаймън го погледна, сякаш за момент бе забравил за съществуването му.

— Стърлинг не ме оставя на мира, това е.

— Съжалявам.

— Във всеки град по света има по един мизерник като него. А сега слушай какво ще ти кажа: каквото и да си видял там, долу, не се оставяй да се загнезди в съзнанието ти. Ако се оставиш, ще сънуваш кошмари и полека-лека ще се побъркаш. По-добре го забрави.

Лаймън кимна и обеща да го забрави.

— Вече не я виждам толкова често — излъга той, колкото да сложи край на разговора.

— Хубаво — каза Кори. — Не е добре едно дете да гледа такива гадости. — Допи бирата си и отвори нова. — Ще направя нещо за вечеря.

Докато баща му беше зает да прегаря сандвичите със сирене, да отваря плика с крекери и да допива третата си бира, Лаймън излезе на верандата.

— Да не избягаш! — провикна се Кори след него. — Само сега не!

— Няма! — извика в отговор Лаймън. Стоеше на верандата, загледан в гъсто преплетените тъмни клони на боровете, закриващи къщата на Пърсел, като се надяваше Секира да го чуе и види. Да разбере, че не я е изоставил.

— Вечерята е готова! — изрева след малко Кори и Лаймън се прибра вкъщи за гурме гощавката, която го очакваше. Баща му се хранеше мълчаливо, вперил невиждащ поглед в пространството. Челото му лъщеше от пот. Дъвчеше нервно.

— Стърлинг е един перко — промърмори той. — Държи се, сякаш е господар на острова, а не някакъв тъп помощник-шериф. Може пък да е господар, знае ли човек?

Лаймън не отговори. За Стърлинг Пайк си спомняше само едно: когато ги бяха изхвърлили от последното им жилище във Фрамингъм, баща му направи две неща: напълни резервоара на колата, ползвайки крадена кредитна карта, и се обади по телефона на Стърлинг. На следващия ден, след като прекараха нощта в студената кола, те се върнаха в къщата на Литъл Херинг. Стърлинг с тих глас заразпитва баща му дали за него е имало нещо на хартия в Масачузетс. Лаймън си каза, че това означава дали там го очаква полицията да го арестува, на което Кори отговори, че нещата стоят точно така. Тогава Стърлинг му подаде ключовете от тази малка къща. Не беше нещо, което е редно да върши един полицай, а и когато човек е загазил толкова, колкото Кори Ранкин тогава, последният ход бе да се обади на ченге, но той бе направил точно това.

— Ще прибере всичко, и то за без пари — каза Кори. — Няма да плати един цент.

— Какво ще прибере? — попита Лаймън.

— Забрави. Мисля на глас, това е. — Кори завъртя глава и изпука кокалчетата на пръстите си. — Да метнем по едни стрелички?

— Става.

Кори надигна кена си. Беше вече празен. Той винаги пиеше бързо, но тази вечер направо препускаше. Изправи се и каза:

— Трябва първо да потърся нещо за това гадно главоболие.

И се заизкачва по стълбите.

Лаймън изяде един крекер, като се питаше защо баща му изглежда толкова притеснен. Все пак той бе открил мъртвата жена, не баща му. Лаймън пазеше всички тайни. Излъга полицията.

Последното не му даваше покой. Беше честно дете, като такъв бе израснал. Толкова много беше лъган през живота си, че мисълта да го причини на други му беше непоносима.