Един честен човек

Баща му не слезе повече долу. Явно бе забравил за играта на дартс. Лаймън си взе книгата, изяде още един крекер и погледна през прозореца към сгъстяващия се здрач. Взираше се в къщата на Пърсел. Какво ли правеше тя там? Дали вярваше, че той ще се върне при нея колкото може по-скоро?

Лаймън знаеше какво е да останеш сам, да чакаш и да се питаш дали единственият ти съюзник на този свят ще се върне при теб. Той ѝ се закле мълчаливо, че ще го направи. Нямаше да я остави сама.

33

Слънцето се спусна зад хоризонта, но Салазар не си тръгваше от дома на Изриъл. Това го учуди, но и му стана приятно, че тя няма нищо против да постои при него след всичките тези месеци на тайни срещи, изпълнени с продължително мълчание. След последните няколко дни, в които отвсякъде бе усещал нещо да го притиска — полиция, репортери, съседи, някакъв човек на име Карузо, който явно не съществуваше и летеше със самолет без регистрационен номер — самият факт, че споделя пространството си с някого, който познава неговата история и неговата душа, му носеше огромна утеха.

Главата и ребрата му пулсираха. Изпитваше смътно чувство на гадене и усещаше в гърлото си вкус на кръв, но бе свикнал да го боли и можеше да живее с болката.

— Трябва да те прегледат за сътресение на мозъка — каза Салазар. Седеше, облегната назад на един от кухненските столове, вдигнала краката си на друг, и поглеждаше ту към него, ту към вратата, без да вдига ръката си от дръжката на пистолета.

— Нямам сътресение — каза той. — А онези тримата няма да се върнат.

— Не съм сигурна, че мисля като теб.

— Повярвай ми. Разотидоха се да си ближат раните. — Той помисли и продължи: — И да разправят тяхната версия на историята. Може да са на задната веранда в дома на Оз или в бара, пред публика.

Той бе виждал това и преди. Страстите се разгорещяваха, хората се скупчваха в плътна тълпа и после се случваше едно от две неща: или нечий тих, равен глас умиряваше останалите и се възстановяваше крехък мир, или мнозинството от островните жители вземаше страната на пострадалия. Никога не бе виждал колективното възмущение да прерасне в линч, завършващ с убийство, но като дете бе станал свидетел как няколко души бяха изселени от острова. Прокудени беше по-подходящата дума.

— Мога да те отведа на сигурно място.

— Не ми трябва болница.

— Нямах предвид това. Мога да ти осигуря институционална закрила.

— Килия, с други думи. Звучи страхотно.

— Институционалната закрила не е най-лошото, което може да ти се случи, Пайк.

Той попи устните си с навлажнената кърпа за чинии.

— Знаеш ли кой пръв ми дойде на свиждане в затвора? — попита той.

Тя поклати глава.

— Стърлинг. Пристигна да ми пожелае всичко най-добро. С него бяха още двама. Началникът на охраната и затворник с доживотна присъда без право на замяна. От двете му страни стояха двама мъже, единият със значка, другият без, и двамата вътрешни за системата, и двамата работещи за него. Та като ми говориш за институционална закрила, дано да разбираш защо доверието ми в системата не е безгранично.

Тя го изгледа изумена.

— Защо досега не ми беше разказал това?

Той отново попи лицето си с кърпата, свали я и огледа собствената си кръв.

— Защото преди това ти ми разправи как си била на лодката на баща ми. След което посещението на Стърлинг с цел сплашване не ми се струваше чак толкова важно.

Тя повдигна едното си коляно до гърдите и го обгърна с ръка. Това беше най-небрежната поза, в която някога я бе виждал; обикновено стоеше заплашително изправена срещу него, сякаш всеки момент може да му причини болка.

— Тогава за пръв път ли си даде сметка за обсега на влиянието му? — попита тя.

— Това беше една илюстрация. И преди имах смътна представа, всички знаеха, че той урежда това-онова, че взема подкупи, че е злопаметен и е натрупал толкова власт над безпомощните, колкото изобщо е възможно. Корумпирано до мозъка на костите ченге. Мразех го най-вече заради срама и болката, които бе причинил на баба ми и дядо ми. Не бих казал, че ми пукаше толкова дали е изменил на полицейската значка. Не бях отделял време да пресмятам докъде се е простирало влиянието му, просто ми се щеше баба и дядо да могат да спят по-спокойно нощем.

Тя мълчеше, но изглеждаше доста разтревожена. Той отново допря кърпата до лицето си. Искаше му се да покрие очите си с нея, за да прогони спомена за онази женска ръка, която стискаше пистолета на баща му.

Respirer.

— Това е много по-лошо от корупция.

— Сега вече знам. По дяволите, ако не го бях съзнавал преди затвора, там много бързо го научих. Всички сбивания, в които съм участвал вътре, бяха заради някого отвън.

— Мисля, че той се е опитвал да те убие.

— Не. Или може би? Сигурен съм само, че ме изпитваше. Не знаеше точно какво и колко ми е казал баща ми, така че побоите бяха неговият начин за оценка на заплахата. След като мина достатъчно време и аз нито проговорих, нито умрях, мисля, че загуби интерес. Бях престанал да бъда проблем за него. Поне знаеше къде съм. Не бях труден за откриване. Само за убиване.