Един честен човек

Той претича под дъжда до оградата и отключи портата. Полицейската лента се изпъна докрай, за да го пропусне да мине, без да се скъса.

Дъждът се бе усилил, носен от вятъра; пронизващи като игли капки се забиваха във врата му. Той стигна по кея до лодката на баща си, качи се на борда и влезе в кабината. Дали старата моторница щеше да има сили за още един курс?

Изриъл постави ключа в запалването и го завъртя.

Двигателят се закашля, изхвърли облак дим и забоботи. Магията на древния „Катерпилар“, задвижващ единствения гребен винт. След толкова години тази моторница все още ставаше за нещо.

Как обичаше навремето да наблюдава дядо си, докато спускаше на вода нова лодка! Целият остров се събираше да гледа. Беше празник, всяка нова лодка превръщаше рибарското селище в място с шумни мечти и тихи молитви.

Той отиде до кърмата и погледна надолу към винта; корпусът вибрираше под краката му. Спомни си как Салазар го разпитваше за какво му е нужна „голяма, бърза моторница“, когато я купи. Голяма и бърза. Да бе. При благоприятен вятър и спокойно море можеше да развие скорост от петнайсет възела. И най-бавните полицейски катери щяха да го настигнат, без да насилват двигателите си. Спомни си как му бе изглеждала кърмата на „Мерео“ в деня, когато се качи на борда да преброи жертвите. Не се виждаха нито мотор, нито двигатели. Всичко по тази яхта беше толкова гладко, а важните неща — скрити дълбоко.

Най-голямата мощност винаги се постигаше от невидими двигатели.

Той се върна в кабината. Беше затворена отвсякъде, пригодена за лошо време, а под нея имаше тясна клинообразна каюта с две койки.

Едва четиринайсетгодишна, Салазар се бе събудила в лодката на баща му.

Той не бе слизал в каютата, откакто научи този факт; нямаше намерение да го прави и днес.

Уникалното в лодката на баща му беше вместимостта на резервоарите за гориво и разстоянието, което можеше да измине. Беше проектирана с една-единствена цел: с нея да може да се лови риба по границите на Ничията зона. Имаше пробег от приблизително хиляда морски мили. Човек трябваше да се движи, да лови риба, да гребе пари. Без право да спира. Спреш ли, хм…

Изриъл вдигна поглед към порутените запустели сгради по брега, в които някога бе кипял очарователен хаос. Към пристана се приближаваше моторница, оставяйки бразда след себе си. Изриъл вдигна ръка за поздрав на човека в кабината. Той не отговори на жеста му.

Салвейшън Пойнт. Добре дошъл у дома.

Беше казал на Карузо, че иска да изчезне на някое топло място, което не е заобиколено от вода. Това беше блъф. Или почти? Нещо като мятането насам-натам на уловена в капан животинка.

От което не следваше, че идеята е лоша.

Погледна датчиците за нивото на горивото и налягането на водата в охладителната система. Всичко изглеждаше наред, резервоарите бяха пълни, моторницата беше готова за път. Трябваше му само посока. Той угаси двигателя, остави ключа в запалването, свали бейзболната си шапка с чиповете на Карузо в подплатата и я закачи върху лоста за газта.

Телефонът му иззвъня.

Звънът беше толкова силен и рязък, че звучеше агресивно като звуково оръжие. Той не бе притежавал мобилен телефон след влизането си в затвора и не си бе дал труда да провери силата на звука на този, който му бе дала Салазар. Не очакваше никакви обаждания. Сега го изрови от джоба си и погледна дисплея: Неизвестен номер.

Поколеба се. В крайна сметка взе решението, към което го подтикна силата на звука: по-добре да отговори, за да престане да звъни, после да изключи телефона, за да не звънне отново.

— Ало?

— Аз съм — каза Джен Салазар.

— Добре.

Пауза, после:

— В движение ли си?

Той веднага се сети, че телефонът е капан. Дали го бе изчакала да се качи на лодката, за да му позвъни? Тя го следеше, също като Карузо.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Чувам силен вятър. На вода ли си?

— Не, застанал съм на брега. Не ме ли чуваш?

— Едва-едва. Сигналът там бездруго е скапан. Това време не ми харесва.

— Какво има? — попита Изриъл.

— Балистичната експертиза.

— Получила си доклада?

— Да. — Тя говореше приглушено. — Двама от седемте са убити с дългоцевен колт двайсет и втори калибър. И един с трийсет и осемкалибров пистолет.

Въздухът напусна дробовете му, сякаш някой го бе изсмукал. Неговите пистолети.

— Там ли си още? — попита Салазар.

— Да — успя да каже той. — Значи са били те. Отишли са там и са опукали цялата…

— Възниква един голям въпрос обаче. Останалите четирима са застреляни с деветмилиметрови куршуми. Ти не си давал на някоя от двете деветмилиметров пистолет, нали?

— Не — той беше по-скоро объркан, отколкото облекчен.

— Е, добре — каза Салазар. — Значи са имали помощник, което ни изправя пред нови проблеми.

— Да.

— Теб още не съм те споменавала. Не е имало нужда. Просто им казах, че ми е нужна минимум информация, разсмърдях се, че съм изключена от разследването, и това е, което си изпросих: минимум информация. Нямам пълния доклад, само калибъра на оръжията, с които са застреляни.