Един честен човек

— А Кори Ранкин? Знаеш ли къде работи сега?

Тя се спря и го изгледа с любопитство.

— За какво ти е притрябвал Кори?

— Искам да говоря с него.

— И той ли беше с онези в къщата ти?

— Не. Не се тревожи за това.

Тя постави телефона в найлонова торбичка.

— Прекалено зает е да бие детето си, за да посегне на мъж, предполагам.

— Какво каза?

— Беше тук преди по-малко от двайсет минути и аз едва не го застрелях. Лаймън е добро дете, докато баща му е абсолютен негодник. Лаймън дойде тук целият насинен, за да си купи лекарства, и аз трябваше да повикам някого. Но кого да повикам? Стърлинг? — Тя изсумтя презрително. — Кори е в малкия джоб на Стърлинг, както и половината остров. Нещата тук не са същите като едно време, Изриъл. Понякога си мисля, че трябва да се махна.

— И къде ще отидеш?

— Там е работата, че не знам. А има и нещо друго… — Тя му се усмихна мрачно. — Нямам намерение да се оставя на когото и да било да ме прогони от моя остров.

— Познато чувство.

— А гледай сега какво стана. Аз поне нямам твоя сприхав характер. Търпя повече. Но да пукна, ако ми е приятно. Стърлинг се отнася към това място, сякаш е негово, купува имоти само за да ги гледа как се рушат. Не познавам друг човек, на когото му доставя удоволствие да живее в гробище.

Ако Карузо — тоест Джеймс Робърт Найт — беше прав, мястото едва ли щеше да остане гробище още дълго време.

— Къде мога да открия Кори? — попита Изриъл.

Дар въздъхна и му подаде телефона.

— Отиваше си вкъщи, предполагам. Навалял го дъждът на работа и мина оттук да си вземе бирата.

— Благодаря. — Изриъл пое телефона от ръката ѝ. — Това нещо заредено ли е, или ще трябва да го заредя, преди да мога да го ползвам?

— Има все някакъв заряд, предполагам. Но не знам колко. — Тя го огледа преценяващо. — Какво общо имаш ти с едно краставо куче като Кори Ранкин?

— Само да разменим няколко думи.

— Хм. Имай предвид, че няколко разменени думи с такъв като него може да го накарат да удря надолу, не нагоре.

— Как да разбирам това?

— Не създавай неприятности на момчето. Аз имам слабост към децата на мерзавците на този остров. И ти го знаеш.

Да, знаеше го.

— Давам на Кори възможност да се спаси — каза Изриъл. — Ако е умен, ще се възползва.

Но докато го казваше, усещаше тежестта на завитите в изолирбанд монети в единия си джоб и на пълния с чакъл маркуч в другия.

— И аз ти дадох възможност вчера, но ти не се възползва — сопна се Дар.

Той кимна, за да ѝ покаже, че я е разбрал, и каза:

— Искам да те помоля за една услуга.

Тя зачака.

— Би ли ми заела лодката си за следобеда?

Дар имаше шестметрова лодка с покрита кабина и извънбордов двигател — малък, но надежден съд, който ползваше, за да стигне до континента. Беше боядисана в кървавочервено с бели акценти. Всички на острова познаваха тази лодка.

— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво ти е.

— Ще ти кажа. Трябва ми, защото хората на този остров мислят за мен неща, които не са верни, и използват юмруци, ритници и бейзболни бухалки, за да ми го кажат. Времето е лошо, морето е бурно, а след вчера няма да е много забавно да греба с моята лодчица. Всичко ме боли, Дар. Иначе нямаше да те моля.

Тя погледна към стената над рамото му. Мина доста време и тъкмо когато той реши, че ще му откаже, Дар бръкна под тезгяха и извади ключ, вързан за гумен ключодържател с формата на шамандура. Подхвърли му го.

— Благодаря ти — каза той със задавен глас.

Дар беше единствената, от която можеше да поиска услуга и да знае, че ще откликне. Единственото останало на острова човешко същество, което изобщо би чуло молбата му.

— Ти беше добро дете — каза тя. — Това беше отдавна, но човек винаги може да се надява да ти е останало нещичко оттогава, нали разбираш? Доброто в едно добро дете никога не се губи напълно. Или поне не може да му бъде отнето със сила. Защото децата нямат власт на този свят, а това е едно от най-жестоките неща, които съм констатирала за него.

— Благодаря ти — повтори той, защото не се сещаше какво друго да каже.

— Няма проблем. Гледай само да не ми сцепиш лодката.

Вратата на бакалията се отвори и вътре влязоха трима старци, които тътреха крака и мърмореха нещо за времето. Дар хвърли към Изриъл предупредителен поглед, после тръгна към бара, за да обслужи клиентите си.

Той вдигна качулката на якето си и излезе навън, под дъжда.

44

Лятната буря бе връхлетяла с леден вятър и водата в тесния пролив между Салвейшън Пойнт и Литъл Херинг клокочеше гневно. Това забави завръщането на Кори у дома и усили яростта му.

Лаймън беше отишъл на острова. Беше извършил единственото нещо, което му бе казано да не върши.

Сякаш Кори си нямаше достатъчно други грижи. А какво ли означаваше онази тъпотия с чорапите, на които пишело нещо за вино? Кори щеше да разбере какво му е било толкова смешно на малкото тарикатче. Как ли прекарваше дните си това нахакано копеленце? Къде ли скитосваше?

Дано, за негово добро, да го завареше вкъщи. Със задник, залепнал за кухненския стол.

Но Лаймън го нямаше в кухнята. И изобщо в къщата.