Читаем Единственият оцелял полностью

Когато стигна до летището в Денвър, върна колата, взета под наем, и плати сметката в брой. Озова се на терминала петдесет минути, преди да повикат пътниците за неговия полет.

Изведнъж изпита вълчи глад. Освен двете сладки, с които го почерпи гостоприемната Мърси, не беше хапвал нищо от предишната вечер. Отиде в най-близкия ресторант, поръча си двоен сандвич с препечен хляб, порция пържени картофи и бутилка бира. Стори му се, че никога не е хапвал толкова вкусен бекон. Облиза майонезата от пръстите си и се зае с хрупкавите картофки. За пръв път от деня, в който научи за смъртта на семейството си, не просто консумираше, а се хранеше с удоволствие.

Оставаха двайсет минути до полета. Ненадейно му се повдигна — хукна към тоалетната, защото се страхуваше, че ще повърне.

Докато заключваше кабинката, гаденето му попремина. Облегна се на вратата и се разплака.

Месеци наред не бе плакал, не знаеше защо тъкмо в този момент от очите му рукнаха сълзи. Може би защото беше на ръба на щастието при мисълта, че отново ще види Нина. Или защото се страхуваше, че никога няма да я открие, че отново ще я загуби, този път завинаги. Може би плачеше от мъка за Криси и за Мишел, може би беше научил прекалено ужасяващи подробности за случилото се с пътниците на боинга.

А може би плачеше поради всички тези причини, взети заедно.

Беше като космически кораб, който е излязъл извън контрол, крайно време беше да овладее управлението и да потисне емоциите си. Нямаше да се добере до Роуз и Нина, ако изпада ту в еуфория, ту в отчаяние.

Когато се качи на самолета за Лос Анджелис, очите му още бяха зачервени от плача, но беше успял да се овладее.

При излитането на боинга ненадейно сърцето му лудо затуптя и в ушите му отекна странен звук, сякаш някой тичаше надолу по стръмни стъпала. Той се вкопчи в седалката, страхуваше се, че може да политне напред и да се просне на пътеката.

Страховата невроза не го беше обзела по време на подета за Денвър, но сега беше обзет от ужас. Преди бе готов безстрашно да посрещне смъртта, защото се чувстваше гузен, че е жив, а близките му са мъртви, ала сега животът му отново беше придобил смисъл.

По време на полета остана напрегнат. Непрекъснато си представяше как пилотът се обръща към щурмана и пита: „Записваме ли!“

Тъй като не успя да прогони от съзнанието си мисълта за капитан Делрой Блейн, реши отново да прочете записките на Барбара. Извади сгънатите листове хартия от джоба на якето си и прегледа написаното. Надяваше се да открие подробности, които е пропуснал, пък и така щеше да се занимава с нещо, вместо да трепери от страх.

Една трета от местата в самолета бяха незаети. Той седеше до люка, а седалката до него беше празна — нямаше опасност някой да надзърне в записките. Помоли стюардесата да му донесе писалка и бележник и докато четеше, записваше думите на Блейн, абстрахирайки се от несвързаните брътвежи на Виктор Санторели. Като приключи, сгъна трите страници и ги пъхна обратно в джоба си, след това прочете записаното в бележника:



Една от тях е доктор Лоис Блом, Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Лоши са… Накарай ги да престанат! Записваме ли? Накарай ги да престанат да ми причиняват болка. Записваме ли? Записваме ли?

Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!

Страхотно удоволствие, нали?

Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

Еха-а-а! Записваме ли?

Записваме ли?

Уха!!

Сега! Само гледай! Супер!



Въпреки че внимателно прочете написаното, Джо не откри нищо ново, ала отново му направи впечатление, че макар капитан Блейн да говореше с глас на възрастен, онова, което казваше, приличаше на възклицания на дете.

Правят нещо лошо с мен. Лоши са. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.“

Възрастен човек не би използвал тези думи, за да обвини мъчителите си или да моли за помощ. Реакцията на Блейн в мига на преобръщането на самолета и стремглавото му падане беше на момче, което се вози на „влакчето на смъртта“ в увеселителен парк. Според Барбара, която беше прослушала записа, капитанът не е говорел като изплашен човек.

Сега! Само гледай!“ Изрекъл е тези думи три секунди и половина преди самолетът да се забие в земята, докато е наблюдавал гледката през предното стъкло на кабината, и сякаш не е бил ужасен, а учуден.

Супер!“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза