Единственият оцелял

В нощта, когато Дона умря, той седеше до болничното й легло, сменяше студените компреси на челото й и пъхаше кубчета лед между пресъхналите й устни. Майка му бълнуваше за някаква танцова забава, на която съпругът й я беше завел, когато Джо беше едва двегодишен, и когато кракът му още не беше ампутиран. Говореше несвързано за голям оркестър, който изпълнявал истинска танцова музика, не рокендрол. Двамата с Франк били звездите на дансинга, защото всеки усещал ритъма на партньора си. На тавана на залата били закачени хиляди балони, в средата на всяка маса имало пластмасов свещник във формата на лебед, а в него била поставена дебела свещ, заобиколена от червени хризантеми. За десерт поднесли сладолед в лебед от захар. Докато танцували, Франк я притискал към себе си и й шепнел, че е най-красивата жена в залата и че лудо я обича. Въртящият се полилей хвърлял разноцветни отблясъци, бели и червени балони се носели из огромното помещение, а захарният лебед имал вкус на бадеми.

Изминали бяха двайсет години оттогава, но до последния й час в паметта на Дона Карпентър се бе запечатал само този спомен, сякаш след онази вълшебна нощ в живота й не се беше случило нищо хубаво.

Погребалната церемония се състоя в същата църква, която Джо беше поругал преди две години. Нямаше и следа от вандалския му акт, всичко си беше както преди.

След погребението той отиде в някакъв бар и се сби с един от посетителите. Носът му беше счупен, но противникът му пострада много повече.

Продължи да живее в състояние на умопомрачение и непрекъснат гняв, докато се запозна с Мишел.

Когато я изпрати до дома й след първата им среща, тя му каза, че се държи като първобитен човек и че е прекалено необуздан. Джо прие думите й като комплимент, при което Мишел заяви, че само един слабоумен, един хлапак, когото са го ударили хормоните, или маймуна в зоопарка би се гордяла с това.

С течение, на времето, проявявайки ангелско търпение и такт, тя го научи на всичко, което определи бъдещето му. Накара го да повярва, че любовта си струва риска от загубата. Че гневът вреди само на онзи, който го изпитва. Че хората сами избират дали да страдат, или да бъдат щастливи, че съдбата не определя събитията в живота им. Научи го още, че душевно спокойствие постига всеки, примирил се с обстоятелства, които не е в състояние да промени. Че приятелите й семейството са смисълът на живота, и че човек съществува, за да обича и да поема отговорности.

Шест дни преди сватбата Джо отиде в църквата, която преди години беше поругал, и пусна в кутията за помощи няколко стодоларови банкноти, които щяха да покрият разходите за щетите, които беше причинил. Направи го не защото се чувстваше виновен или внезапно бе станал религиозен. Стори го заради Мишел, макар че тя никога нямаше да научи да вандалската му постъпка или за паричната компенсация.

Животът му започна от този ден.

И свърши преди една година.

Сега Нина отново се беше появила и чакаше да бъде намерена и отведена вкъщи.

Надеждата на Джо да я намери беше като балсам за наранената му душа и той вече бе в състояние да потисне гнева си. Знаеше, че за да открие дъщеричката си, трябва да се овладее напълно, да контролира постъпките си. Спомни си думите на Мишел, която твърдеше, че гневът е най-големият враг на човека, който изпитва това чувство.

Срамуваше се, задето толкова бързо беше забравил наученото от скъпата му съпруга. С падането на самолета той сякаш също стремглаво бе полетял надолу от небето, на което Мишел го беше издигнала. Падането му беше предателство към нейната памет и той изпитваше същото чувство за вина, каквото щеше да изпитва, ако й бе изневерил с друга жена.

Нина, която беше копие на майка си, му даваше възможност и причина да стане такъв, какъвто беше преди катастрофата. Да бъде достоен да бъде неин баща. Наи-на-а… Ни-и-на-а… виждали ли сте я? Спомни си лицето на скъпата си дъщеричка и това го успокои. Стиснатите му юмруци постепенно се отпуснаха. Залови се да чете разпечатките на статиите за „Текнолоджик“, които предишния ден беше намерил в компютъра в редакцията на „Поуст“. Докато преглеждаше втората, попадна на информация, която го порази. Трийсет и девет процента от акциите на „Текнолоджик“ бяха собственост на „Нелър и Сие“ — швейцарска холдингова компания, занимаваща се с изследвания в областта на медицината и на фармацевтиката, с издателска дейност, и притежаваща акции в големи радио- и телевизионни станции. Нортън Нелър и синът му Андрю бяха вложили в компанията семейното им богатство, за което се смяташе, че е повече от четири милиарда долара. Разбира се, Нелър не беше швейцарец, а американец, но седалището на компанията се намираше в Европа. Преди повече от двайсет години беше създал „Лос Анджелис Поуст“ и все още беше негов собственик.