Читаем Единственият оцелял полностью

Три години след злополуката Франк започна да се оплаква от болки в ставите и в китките. Отиде на лекар, който постави диагноза ревматоиден артрит. Заболяването се разви с необичайна скорост и той беше принуден да прекрати работа. Разбира се, съществуваха правителствени програми за подпомагане на безработни, макар че сумите, които се отпускаха, бяха крайно недостатъчни. Освен това получаването на помощи беше съпроводено от безкрайни унижения и сблъскване с бездушието на чиновници-бюрократи. Франк беше повече склонен да приема помощите, осигурявани от католическата църква, тъй като със съпругата му бяха вярващи и не пропускаха неделните служби. Джо винаги ги придружаваше, но не беше религиозен.

След две години Франк вече беше прикован към инвалидна количка. Въпреки лечението с противовъзпалителни препарати и с пенициламин остеопорозата продължаваше да прогресира, постепенно мускулите му атрофираха, ставите го боляха и се подуваха.

Ежедневните задължения на тринайсетгодишния Джо включваха да помага на баща си при обличането и къпането, когато майка му беше на работа. Грижите за инвалида не му тежаха, дори се изненада, когато откри в себе си нежност, балансираща гнева му, насочен към Бог, който той изливаше върху нещастните момчета, станали жертва на юмруците му. Отначало Франк се срамуваше от необходимостта да разчита на сина си, но след време своеобразното предизвикателство на къпането, обличането и воденето до тоалетната ги сближи и задълбочи взаимната им обич.

Три години по-късно Франк получи фиброзна анкилоза, на ставите му се бяха образували ревматични възли. Левият му лакът беше деформиран от подутина с размерите на топка за софтбол, изпитваше нетърпими болки.

Сега той живееше само заради успехите на сина си, затова Джо се стараеше още повече от преди. Беше отличен ученик, въпреки че работеше по половин ден в една закусвалня на „Макдоналдс“. Играеше като защитник във футболния отбор на гимназията и скоро стана звезда. Баща му никога не го подтикваше към по-големи успехи в което и да е поприще, но момчето толкова го обичаше, че правеше всичко възможно Франк да се гордее с него.

През лятото на същата година се записа в боксовата лига на Асоциацията на младите християни. Бързо схващаше и треньорът го хареса, като му каза, че има талант. Но по време на първите тренировки той продължи да удря противниците си, след като ги беше притиснал до въжетата, и се наложи треньорът насила да го издърпа от ринга. За другите младежи боксът беше развлечение и начин за самозащита, за него бе жестока терапия. Не искаше да нарани когото и да било, но го правеше, поради което го помолиха да напусне.

Хроничният перикардит на Франк, който бе резултат от ревматоидния артрит, предизвика инфекция на перикардия и впоследствие — до сърдечна недостатъчност. Той почина два дни преди осемнайсетия рожден ден на Джо. Седмица след погребението младежът се напи и отиде в църквата след полунощ, когато там нямаше богомолци. Напръска с черна боя всички картини, изобразяващи мъките на Исус Христос. Преобърна каменната статуя на Света Богородица и счупи двайсет рубиненочервени стъкленици от поставката за обредни свещи.

Щеше да направи още много поразии, но внезапно го обзе чувство на безсилие. Каквото и да стореше, нямаше да накара Бог да се разкае. Невъзможно бе чрез унищожаване на предмети да изрази мъката си и да разкъса стоманената завеса между този свят и отвъдния, ако наистина отвъдното съществуваше.

Отпусна се на една скамейка и се разрида. След миг обаче скочи на крака, защото осъзна, че да плаче в църквата означава да признае собственото си безсилие. Хрумна му нелепата мисъл, че сълзите му могат да бъдат изтълкувани като примирение с жестокостта, с която Всевишният управлява света.

Така и не се разбра кой е извършил вандалската постъпка, никой не му потърси отговорност. Той не изпитваше нито угризения, нито гордост от стореното.

Когато постъпи в колежа, никой не забеляза умопомрачението му, защото повечето студенти, както и преподавателите бяха побъркани.

След три години майка му почина от рак на белите дробове. Нито тя, нито съпругът й бяха запалвали цигара. Джо беше убеден, че смъртта й е предизвикана от изпаренията на химикалите…, а може би бе причинена от умора, самота и чувство за безизходица.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза