Единственият оцелял

Джо дълго се взира в тази дума, изчаквайки да премине вълнението, което тя предизвика, докато отново бе в състояние да разсъждава трезво, без да се влияе от емоциите си.

„Супер!“

Миг преди смъртта си той все още се е държал като хлапак в увеселителен парк, сякаш изобщо не го е било грижа за пътниците и екипажа. Поведението му е било на садистично хлапе, което пуска запалени клечки кибрит в бутилка, пълна с живи насекоми.

Но дори неразумното и себелюбиво дете би се изплашило пред лицето на смъртта. Дори самоубиецът, който скача от покрива на висока сграда, докато лети към тротоара, би извикал от страх. А капитан Делрой Блейн е наблюдавал стремителното падане към земята спокойно, дори с възхищение, сякаш не е разбирал, че ще умре.

„Супер!“

Джо си припомни онова, което му беше разказала Барбара за командира на полет 353. Капитан Делрой Блейн е имал щастлив брак, бил е вярващ мормон, славел се е като уравновесен, любящ и състрадателен човек. Бил е в отлично здраве, имал е успешна кариера. Какво не е наред в тази картина?

„Супер!“

В гърдите му забушува безсилен гняв. Не беше насочен към Блейн, който със сигурност също беше жертва, макар че първоначално се създаваше друго впечатление. Яростта се беше напластявала в душата му по време на детството и на юношеството му и бе като все повече нагорещяващата се пара в бойлер без предпазен клапан.

Гневно напъха записките си в джоба на якето си и сви длани в юмруци. Искаше му се да удари някого. Да го налага с юмруци, докато кокалчетата на пръстите му се разранят.

Този безсмислен гняв винаги му напомняше за баща му.

Франк Карпентър не беше гневлив човек. Тъкмо обратното — никога не повишаваше глас, освен когато възкликваше от радост. Беше добродушен и невероятен оптимист, като се има предвид страданията, на които го беше подложила съдбата.

Джо обаче непрекъснато беше гневен заради него.

Франк Карпентър беше загубил левия си крак, когато колата му е била изблъскана от шосето от камион, шофиран от деветнайсетгодишен пиян младеж. По онова време Джо още не беше навършил три години.

Тъй като съпрузите Карпентър бяха бедни, за да спестят малко пари, бяха платили само частична застраховка за колата, поради което Франк не получи компенсация от застрахователната компания заради злополуката.

Ампутираха крака му на подбедрицата. Тогава още не бяха създадени модерните протези, пък и той не можеше да си позволи скъпа протеза. Бързо свикна да се придвижва с патерица и дори се шегуваше, че ще се запише за участие в маратон.

Джо не се срамуваше, че баща му е по-различен от хората, които ги заобикаляха. За него Франк не беше еднокрак човек със смешна походка, а неуморен разказвач на приказки, достоен противник в различните игри и търпелив треньор по софтбол.

За пръв път се сби, когато беше в първи клас. Негов съученик на име Лес Олнър нарече Франк скапан инвалид. Този Олнър беше известен побойник и доста едър за възрастта си, но тласкан от почти животинска ярост, Джо го смаза от бой. Възнамеряваше да извади едното му око, за да разбере Олнър какво е да бъдеш едноок, но учителят ги разтърва навреме.

След сбиването не изпита никакви угризения на съвестта, и до ден-днешен не съжаляваше за стореното. Не се гордееше с постъпката си, но и не съжаляваше.

Дона Карпентър знаеше, че съпругът й ще бъде сломен, ако разбере, че синът му се е сбил заради него. Разбира се, наказа момчето, но и двамата не споменаха пред Франк за инцидента.

От този ден нататък Джо заживя двойнствен живот. Привидно беше кротък и възпитан, но в душата му бушуваше ярост и бе склонен към насилие. Непрекъснато търсеше някого, с когото да се сбие, но избираше времето и мястото така, че баща му да не научи за „подвизите“ му. Преди злополуката Франк се занимаваше с ремонт на покриви, но след като ампутираха крака му, вече не можеше да се катери по стълби. Не му се искаше да получава пенсия като инвалид, но за известно време склони да приема помощите, докато превърна в професия таланта си да изработва предмети от дърво.

Правеше изящно гравирани кутии за бижута, поставки за лампи и други предмети, които продаваше на собственици на магазини за произведения на изкуството.

Дона работеше в шивашко ателие, в което се помещаваше и салон за химическо чистене. Всеки ден се връщаше у дома с коса, накъдрена от влагата, а дрехите й миришеха на бензин и на химикали. И до ден-днешен, когато влезеше в ателие за химическо чистене, Джо си спомняше косата на майка си и нейните кехлибарени очи, за които някога вярваше, че са изсветлели под влиянието на изпаренията и химикалите.