Единственият оцелял

— Искам още веднъж да ти благодаря, задето ме заведе на мястото на катастрофата. Преживяването беше потискащо, но трябваше да отида там, за да се успокоя. Съжалявам, че ти зададох толкова нелепи въпроси — честно казано, не бях на себе си. Напоследък ми се случиха доста странни неща и позволих на въображението ми да се развихри. Имаше право, като каза, че трябва да приема фактите и да престана да се ровя в миналото. Но ми беше трудно да приема, че можеш да загубиш близките си заради нещо толкова нелепо като нещастен случай, техническа неизправност, грешка на пилотите или нещо подобно. Казвах си, че причината е друга, защото не можех да приема загубата на любимите си хора. Нали разбираш, в отчаянието си човек търси злодеи, виновни за катастрофата, защото не вярва, че Бог би позволил това да се случи. Но ти ме убеди, че злодеите съществуват само в криминалните филми. Ако искам да превъзмогна мъката, трябва да приема, че такива неща се случват, че няма виновници. Животът е пълен с рискове, нали? Бог позволява да умират невинни хора, да загиват деца — това е жестоката истина.

Напрегнато очакваше да чуе отговора на Барбара, питаше се дали е разбрала „закодираното“ му послание.

Тя помълча, сетне промълви:

— Дано да намериш покой, Джо. Желая ти го от все сърце. Постъпи много смело, като отиде на мястото на катастрофата. Още по-голяма смелост проявяваш сега, когато осъзнаваш, че няма виновници за случилото се. Ако си обсебен от идеята да търсиш виновници за катастрофата, които трябва да бъдат изправени пред съда, ще жадуваш за отмъщение и раната в душата ти никога няма да зарасне.

Очевидно беше разбрала скритото му послание.

Той затвори очи и се помъчи да се успокои — нервите му бяха опънати като въжета.

— Времената са такива — промърмори. — Като гледаш телевизия и четеш вестници, започваш да вярваш в опасни заговори.

— Да, по-лесно е да повярваш в заговор, отколкото да приемеш истината. Не бива да търсиш вината в пилотите, в хората, отговарящи за поддръжката на самолетите, в авиодиспечерите. Сърди се само на Всевишния.

— С когото не мога да контактувам — иронично подхвърли той и отвори очи.

Видя, че двамата мъже до павилиона за вестници са приключили разговора си и беловласият се отдалечава.

— Не ни е съдено да разберем мотивите на онзи, който е на небето — продължи Барбара. — Трябва само да вярваме, че Той има основателни причини. Ако приемеш тази идея, ще намериш покой. Прекрасен човек си, Джо. Не заслужаваш да бъдеш подложен на такива мъки. Ще се моля за теб.

— Благодаря, Барбара. Благодаря ти за всичко.

— Желая ти повече късмет.

Искаше му се да й пожелае същото, но се страхуваше да не предизвика подозренията на подслушваните, затова каза само „дочуваме“.

Затвори телефона и установи, че още е напрегнат като струна.

С посещението си в Колорадо Спрингс беше поставил на карта живота на тази жена и на сина й, макар че тогава още не знаеше истината. Дори и сега можеше да й се случи най-страшното. Чувството за вина стегна сърцето му като със стоманен обръч.

Но след разговора си с нея беше научил за чудотворното оцеляване на Нина. Готов беше да поеме моралната отговорност за смъртта на стотици хора като Барбара и сина й, само и само отново да види любимата си дъщеричка.

Осъзнаваше колко чудовищно е да мисли, че животът на малката Нина е по-ценен от живата на сто, двеста или хиляда непознати, но не го беше грижа. Беше готов да убива, ако това беше единственият начин да я спаси. Би убил всекиго, който се изпречи на пътя му.

„Всеки от нас мечтае да бъде част от голямата човешка общност, но когато се изправи пред лицето на смъртта, винаги се ръководи от личните интереси — помисли си Джо. — А аз съм само човек, нали?“

Запробива си път през тълпата от пътници, които се движеха към изхода. Едва когато стигна до ескалаторите, се осмели да се обърне.

Човекът с шапка на „Доджърс“ го следваше на дискретно разстояние. По нищо не се различаваше от ваканционно настроените туристи и се сливаше с тълпата като нишка от тъканта на дреха.

Когато слезе от ескалатора на долния етаж на терминала, Джо не посмя да се обърне и да потърси с поглед преследвача. Може би онзи беше прехвърлил наблюдението на свой колега, както бе сторил беловласият.

Тези хора бяха професионалисти и могъщата организация вероятно разполагаше с голям контингент шпиони. Докато беше на летището, нямаше да успее да им се изплъзне.

Оставаше един час до срещата с Деми, която може би щеше да го заведе при Роуз Тъкър. Ако закъснееше, губеше всяка надежда отново да я види.

Стори му се, че ръчният му часовник тиктака гръмко като стенен часовник.

Влезе в огромния подземен паркинг. Сянката му танцуваше по стената — стори му се, че вижда разкривени лица, непрекъснато променящи се форми на непознати животни, призрачни пейзажи. Ревът на двигателите на автомобилите от другите нива отекваше в помещението, напомнящо на грамадна пещера, създадена от човешка ръка.

Хондата му беше на мястото, на което я беше оставил.