Елитът на Дерините

— За Бога, не! Това е последното, което искам — Кардиъл изглеждаше възмутен — Всъщност, именно в това се състои моят проблем.

Той дълго гледа епископския си пръстен, преди да продължи.

— Аларик, бил съм епископ на Дхаса повече от четири години. През всички тези години, а и по времето на последните ми петима предшественици никога не е имало повод за разделение сред тази епархия.

— Може би трябваше да вземете това предвид, преди да се присъедините към схизмата, милорд — рече меко Морган.

Кардиъл изглеждаше огорчен.

— Направих това, което трябваше.

— Това ви го казва логиката — обади се Дънкан — но сърцето ви се бои от онова, което двама дерини биха могли да сторят. Така ли е?

Кардиъл сподави кашлицата си и отвърна:

— Аз… може би, може би е така. Обаче, все едно, искам и двамата да ми обещаете, че няма да използвате силите си довечера, чухте ли — и двамата. Каквото и да се случи трябва тържествено да ми обещаете, че с нищо няма да сте по-различни от всеки друг грешник пристъпил прага на тази катедрала, за да търси помирение с църквата. Надявам се, че разбирате важността на онова, за което ви моля.

Морган замислено хапеше устни загледан в пода.

— Предполагам, че Арилан знае, че сте тук?

— Знае.

— Също и темата, която обсъждаме?

— Съгласен е. Не бива да има магия.

Дънкан сви рамене и погледна към Морган.

— Тогава е очевидно, че трябва да ви дадем дума, милорд. Имате моята.

— И моята — добави Морган след непоносимо дълга пауза.

Кардиъл въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви. Сега ще ви оставя за още няколко минути. Предполагам, че ще искате да се приготвите за церемонията. Арилан и аз скоро ще се върнем.

Щом вратата се затвори след Кардиъл, Дънкан се обърна към братовчед си. Свещта хвърляше танцуващи сенки по каменните стени и правеше лицето на Морган като маска на самовглъбеност. Дънкан не сваляше поглед от него, докато усети някакво странно неудобство и се принуди да наруши мълчанието:

— Аларик, какво…

Морган като че се сепна и допря пръст до устните си, след което коленичи до пейката.

— Боя се, че през последните седмици рядко се сещах да се помоля — обърна се той към Дънкан като му направи знак да се присъедини към него — Ще се помолиш ли заедно с мен?

Дънкан коленичи до него без колебание, макар че го погледна въпросително докато се кръстеше. Понечи да заговори отново, но забеляза, че Морган гледа неспокойно към вратата и устните му оформят една-единствена сричка: „Не.“ Тогава той прошепна въпроса си, но така, че само братовчед му да го чуе:

— Ще ми кажеш ли какво става. Знам, че може би ни подслушват, но какво от това? Не искаше да дадеш думата си на Кардиъл — защо?

— Защото може би не ще изпълня дадената дума — прошепна Морган в отговор.

— Да не я изпълниш? — зина от изненада Дънкан като едва се удържа да не вдигне глава — Но защо не, за Бога! Какво има?

Морган се огледа неспокойно, преди да отговори.

— Дери. Трябваше да се свърже с нас или снощи, или тази вечер. А това ще стане, когато сме в средата на церемонията.

— Господи! — простена Дънкан, но успя да се прекръсти навреме. — Аларик, не можем да говорим с Дери в катедралата, не и след като обещахме на Кардиъл да не използваме силите си. Ако ни хванат…

— Знам. Но няма друг начин. Боя се, че нещо може да е станало с него. Трябва да рискуваме и да се надяваме да не ни хванат.

Дънкан зарови лице в дланите си и въздъхна:

— Разбирам, че си обмислил внимателно всичко. Имаш ли план?

Морган отново наведе глава и се приближи към Дънкан.

— Да. Има няколко момента в литургията, когато няма да се налага да отговаряме. Ще се опитам да говоря с Дери, а ти внимавай. Ако видиш, че някой ни гледа по-особено ми дай знак да прекъсна. Можеш да…

Той рязко млъкна и наведе глава, когато чу, че вратата се отваря. После и двамата се прекръстиха и станаха, за да посрещнат Арилан и Кардиъл. И двамата бяха облечени във виолетово, а зад тях стоеше редица от монаси със запалени свещи в ръце.

— Готови сме да започваме — рече Арилан. Виолетовият сатен подчертаваше странния цвят на очите му и ги превръщаше в искрящи скъпоценни камъни, в които се отразяваше светлината на свещите. Аметистът на ръката му излъчваше хладна светлина.

Морган и Дънкан се поклониха и се присъединиха към процесията. Скоро щеше да е съвсем тъмно.

Дери и стражите, които го пазеха, пристигнаха в Кардоса в непрогледен мрак. Бяха го вързали за седлото като някакъв денк, без никакво зачитане на човешкото му достойнство. Явно това трябваше да му покаже колко абсурдно е високомерието му в настоящия момент. Така се изкачи нагоре по дефилето — с провесена надолу глава, в студ и влага — преживяване, което не бе за препоръчване никому. На няколко пъти главата му се оказваше под водата и той с мъка успяваше да задържи дъха си, за да не се удави. Китките му бяха вкочанени и разранени от грубите ремъци, а краката му тежаха като олово.