Елитът на Дерините

— Няма да ми държиш такъв тон, шпионино! И ако искаш да доживееш до по-зряла възраст, което не изглежда твърде вероятно, предвид хапливия ти език, съветвам те да не си отваряш устата, ако няма какво смислено да кажеш! Напълно ясен ли съм?

Дери примижа, когато хватката около врата му се стегна и като преглътна яростната си забележка, даде знак, че е разбрал какво се иска от него. Желязната ръка се махна от врата му. Едва успя да си поеме дъх и Кембъл му обърна гръб с думите:

— Заведете го при Негово Превъзходителство. Нямам време да се занимавам с този. Може би някой от дерините ще успее да изтръгне истината от него.

След като заповедта бе изречена, изправиха Дери на крака и го помъкнаха по калната пътека към центъра на лагера. Мнозина го гледаха с интерес и дори му се стори, че съзира проблясък на неясни спомени в очите на някои. Обаче никой не го приближи. Още повече че нямаше особено значение дали го познават или не. Бран Корис щеше веднага да разбере кой е, а и мисълта за дерините не бе никак успокоителна.

Заобиколиха рядка горичка от дъбове и застанаха пред разкошна шатра с герб от кралско синьо и бяло на фона на зелено кадифе. Наоколо имаше и други шатри, които почти не отстъпваха по великолепието си на първата. Ярките им цветове и гербове сякаш се надпреварваха помежду си. Недалеч се виждаше тъмната вода на придошлата река, която се пенеше в коритото си през този дъждовен сезон.

Войниците блъскаха Дери всеки път, когато залитнеше и накрая го събориха на колене пред шатрата в черно и сребристо, недалеч от тази на Бран. Ранената ръка го болеше неописуемо вследствие на грубостите на стражата, а завързаните му китки бяха изтръпнали. От вътрешността на шатрата долитаха гласове, явно се водеше някакъв спор, но думите бяха заглушени от дебелия плат. Барон Кемпбъл поспря за миг пред вратата, явно се чудеше дали ще е уместно да влезе, после сви рамене и изчезна вътре. Влизането му бе последвано от взрив на недоволство и някакво сподавено проклятие на чужд език, което Дери не схвана. После се разнесе гласа на Бран Корис:

— Шпионин? По дяволите, Кемпбъл, безпокоиш ме, защото сте хванали някакъв си шпионин?

— Смятам, че е нещо повече от шпионин, милорд. Той е… — най-добре сам вижте.

— Добре. Сега се връщам, Лайънел.

Сърцето му подскочи, когато Кемпбъл излезе от шатрата, последван от облечен в синьо благородник. Дери извърна лице. Бран Корис пое дълбоко дъх, когато го забеляза. Нямаше смисъл да се отлага неизбежното. Повдигна очи и се взря в познатата физиономия на Бран.

— Лорд Дери — възкликна онзи. Златистите му очи станаха студени. — Е, какво прави моят млад колега извън залите на Кралския Съвет? Да не си изоставил ненагледния си Морган?

Очите на Дери блеснаха гневно.

— Явно не си. Лорд Лайънел, елате да видите какво ни е изпратил Морган. Най-любимият от шпионите си.

Лайънел излезе от шатрата и се взря в Дери. Бе висок на ръст, а тъмната брада и мустаци му придаваха нещо чуждоземно. Тънките му устни говореха за спотаена жестокост. Бяло копринено наметало се спускаше почти до средата на ботушите му. Малко над пояса му Дери зърна блясъка на извита кама. Сребърен обръч придържаше дългата му черна коса, вързана на плитка отзад. Над сребристите ръкави на ризата проблясваха украсени налакътници.

— Значи това е любимецът на Морган? — изрече Лайънел с презрителен тон.

— Да, това е лорд Дери — кимна Бран — Келсън го назначи на мястото на Лорд Ралсън в съвета миналата есен. Преди това беше адютант на Морган. Къде го хванахте, Кемпбъл?

— В гората на юг, милорд. Патрулите открили коня му и го издебнали. Ранил е неколцина, преди да го заловят. Питър Дейвънси е убит.

— Дейвънси? Онзи дебелия, дето лесно се палеше.

— Същият, милорд.

Бран изскърца със зъби. Палците му побеляха докато стискаше колана си. Погледът му бе като буреносен облак. За миг Дери си помисли, че ще го изрита и се сви да посрещне удара, но нищо подобно не последва. Бран успя да потуши гнева си и се обърна към Лайнел, без да му обръща повече внимание.

— Ако този човек бе изцяло в моя власт, досега щеше да е мъртъв. — Гласът на Бран бе по-тих и от шепот — Все пак, не съм до толкова заслепен от гняв, че да не преценя значението, което има за теб и Уенсит. Би ли попитал своя роднина какво иска да направим с тази мърша?

Лайънел се поклони леко и се запъти към шатрата последван от Бран. Двамата спряха точно на прага й, силуетите им се открояваха ясно на фона на тъмния вход. После някаква странна светлина затрептя над главите им и Дери осъзна, че използват магия, за да се свържат с Уенсит. Малко по-късно Бран се върна сам, изглеждаше замислен и някак си развеселен.

— Е, лорд Дери, изглежда, че новите ми съюзници са склонни да бъдат милостиви. Вместо заслужената екзекуция довечера ще бъдеш гост на Негово Величество, крал Уенсит в Кардоса. Лично аз не зная какви забавления ще ти бъдат предложени там. Понякога развлеченията от Торънт ми изглеждат малко странни, но може и да ти харесат. Кемпбъл?

— Да, милорд.

Лицето на Бран бе безизразно, докато се взираше надолу към безпомощния Дери.