Елитът на Дерините

Приведе се бързо и изтегли камата скрита в ботуша му, парира удара на нападателя си и го рязна с ножа по китката. Онзи изврещя и изпусна меча си, но върху Дери връхлетя последният от тримата, заедно с още двама от новодошлите. Предимството съвсем не бе на негова страна. Дери хвърли поглед през рамо и видя, че поне половин дузина мъже тичат към него с изтеглени мечове. Изруга ядно и с удари си проправи път към коня.

Замахна с камата към един от нападателите и ритна друг, докато се качваше на коня, но някой бе разхлабил стремената и седлото се изсули изпод него. Все пак успя да се задържи на гърба на животното, но десетки ръце се вкопчиха за дрехите и косата му, за да го свалят на земята.

Усети остра болка в дясната си ръка, нечия кама се бе забила в бицепса и мечът се изплъзна от окървавените му пръсти. Усети, че пада, върху му се струпа цяла купчина тела. Силен удар се стовари върху стомаха му и го остави бездиханен върху пролетната трева.

Глава единадесета

Шатрите на разбойниците са в благоденствие, и тези, които разгневяват Бога, са в безопасност.

Йов 12:6

Дери се сгърчи от болка, когато груби ръце го обърнаха по гръб и взеха да опипват ранената му ръка.

Смътно си спомняше, че бе загубил съзнание, когато падна от коня и че се свести докато го влачеха към мястото, където лежеше сега. Трима въоръжени войници го притискаха към земята — носеха синьо-белия герб на графа на Марли и явно не бяха от разговорливите. Единият бе допрял камата си до гърлото му — по-скоро по навик, отколкото от необходимост. До тях имаше още един мъж, облечен като санитар, който огледа скептично раните му и се зае да го превързва. С периферното си зрение успя да забележи неколцина други застанали встрани. Усети неприятно гадене. Сега вече бе наистина невъзможно да се измъкне.

Щом санитарят приключи работата си, един от другите извади няколко кожени ремъка и завърза ръцете му. След като опита възлите, човекът се отдръпна и огледа Дери изпитателно, сякаш го познаваше отнякъде, после се обърна и се отдалечи. Дери вдигна глава, опитвайки се да разбере къде се намира, а онези, които го държаха се присъединиха към останалите.

Отново бе в стана им и лежеше в сянката на кафява кожена шатра. Не успя да установи с точност местоположението си, а и не се надяваше, защото предния път успя да огледа една незначителна част от целия лагер. Единственото сигурно нещо бе, че оттук няма измъкване.

Шатрата бе като тези на овчарите в Истмарч, ниска и тумбеста, но здраво изработена — явно бе на някой от офицерите. Чудеше се кой живее в нея, защото до момента не бе видял никой с по-висок чин. Може би тези хора не осъзнаваха важността на пленника си. Вероятно нямаше да го отведат при някой от командирите си, който би могъл да го разпознае.

От друга страна, ако не знаеха кой е щяха да го сметнат за обикновен шпионин и никой не би се церемонил с него. Щяха да го екзекутират на часа.

Но раната му бе превързана, което си беше чиста загуба на време, ако смятаха да го екзекутират. Чудно къде ли бе командирът им?

Сякаш в отговор на мислите му в кръга се появи висок мъж на средна възраст, облечен в синьо и златисто, и подхвърли украсения си шлем на един от стражите. Движеше се с увереността на роден аристократ, но нещо в походката му издаваше военното обучение. Дръжката на меча му бе украсена със скъпоценни камъни, а на врата му проблясваше златна верига. Дери веднага го разпозна, барон Кемпбъл от Истмарч. Дали и той щеше да го познае?

— Я, какво сме си хванали? Кралят ли те изпрати, синко? Дери се намръщи, сякаш му задаваха просташки въпрос. Чудеше се дали си играеха с него или пък наистина не го познаха.

— Разбира се, че кралят ме прати — отговори Дери с възможно най-презрителен тон — Така ли се държите винаги с кралските пратеници?

— А, значи твърдиш, че си кралски пратеник? — попита мъжът с нотка на недоверие в гласа си — Стражите ми казаха нещо друго.

— Стражите не са ме питали — сряза го Дери презрително — Освен това съобщението, което нося не е за ушите на обикновените войници. Трябваше да стигна до армията на херцог Иуон на север. Беше нещастна случайност, че се натъкнах на лагера ви.

— А вярно си е нещастие, синко — продума Кемпбъл като гледаше Дери с подозрение — Хванали са те, когато си душел около стана, излъгал си онзи, който те е попитал кой си, убил си един от войниците. И на всичкото отгоре, нямаш никакви документи или послание в себе си, за да докажеш, че си нещо повече от обикновен шпионин. А по всичко личи, че си точно такъв. Как ти е името, синко?

— Не съм шпионин, а кралски пратеник. А името и съобщението ми не са за теб! — разлюти се Дери — И когато кралят научи какво сте…

Кемпбъл се спусна като светкавица към пленника и го сграбчи за врата. Взе да го извива, докато Дери усети, че се задушава.