Фурията на Академа

Варг нямаше вид на същество, което пилее думите си нап­разно. Тави вече бе преценил посланика като воин, който водеше битките си с елементарна, но смъртоносна ефективност. Струваше му се правилно да предположи, че ако имаше право на избор, Варг нямаше да губи сили в приказки, а щеше да предпочете кръвопролитието.

Погледът на Тави попадна върху пламъка на свещта му. После върху стените. Той бързо се приближи до едната от тях и свали ръката си. Въпреки неподвижния въздух в коридора, пламъкът на свещта потрепна и съвсем леко се наклони.

Сърцето му заби по-бързо и Тави последва посоката на пламъка, придвижвайки се бавно покрай стената. Миг по-късно откри източника на лекото течение – малък отвор в стената, който не беше забелязал по-рано. Той постави дланта си върху него и натисна.

Част от стената се плъзна беззвучно навътре и той видя незабележимите до момента спойки. Младежът повдигна свещта. От скрития вход надолу се спускаха каменни стъпала.

Канимът разполагаше с проход до подземията.

Тави се намираше все още твърде далеч от входа на Черния коридор, за да види ясно пазачите, и можеше само да се надява, че те също не го виждат. Отново закри пламъка на свещта с дланта си, шмугна се през отвора и слезе по стълбите колкото се може по-тихо.

Над главата му се разнесоха гласове, които го накараха да спре и да се заслуша.

Единият говорещ беше каним – Тави беше сигурен, че това е Сарл. Разпозна раболепната нотка в ръмжащия му глас.

– А аз ти казвам, че всичко се подготвя. Няма от какво да се страхуваш.

– Приказките нищо не струват, каниме – отвърна му човешки глас, толкова тихо, че Тави едва успя да го чуе. – Покажи ми.

– Това не влиза в уговорката ни – каза канимът. Последва треперлив, плющящ звук, сякаш куче размята захапаното парче месо. – Трябва да повярваш на думите ми.

– А ако не го направя? – попита другият.

– Вече е твърде късно да си промениш решението – каза Сарл, произнасяйки неясно думите. – Хайде да не обсъждаме какво не...

Канимът млъкна изведнъж.

– Какво има? – попита вторият глас.

– Миризма – отвърна Сарл, а в гласа му се промъкнаха гладни нотки. – Има някой наблизо.

Сърцето на Тави заби ускорено и той хукна нагоре по стълбите толкова тихо, колкото му позволяваха изморените му крака. Щом се озова в коридора, той забърза почти на бегом към изхода. При появата му пазачите каними се изправиха и впериха в него внимателните си погледи.

– Негово Превъзходителство ме пусна – съобщи им задъхано Тави.

Стражите се спогледаха и единият от тях отвори вратата. Почти веднага след като решетката се спусна зад гърба му, в сенките се забеляза раздвижване и в Черния коридор се появи Сарл, който бързаше към изхода. Щом забеляза Тави, канимът присви заострените си уши, прилепвайки ги към главата си, изгърби се и повдигайки устната си, леко оголи острите си зъби.

Тави го погледна втренчено. Нямаше нужда от интуиция, за да разбере проблясъка на неподправена омраза, която зърна в очите на секретаря на посланика.

Сарл се завъртя и се изгуби обратно в мрака с демонстративно бавна походка. Тави побягна с разтреперени от страх крака, опитвайки се да се отдалечи колкото се може по-бързо от Черния коридор и неговите обитатели.

Глава 15

Амара пришпори коня си под сияещото сутрешно слънце, догони Бърнард и промърмори:

– Нещо не е наред.

Бърнард я погледна намръщено. Двамата възглавяваха колоната легионери от гарнизона. Две дузини от местните хора, които бяха ветерани от легиона, яздеха в пълно бойно снаряжение и с оръжие в ръка, в качеството си на помощна кавалерия, а други двайсет, държащи огромни ловни лъкове, които бяха предпочитани от тукашните хора, маршируваха в редица след легионерите. Зад тях громоляха двете теглени от товарните гарганти каруци, следваше ги яхналият грамадния си гаргант Дорога, кавалкадата завършваше ариергардът, който бе съставен почти изцяло от суровите конни рицари под командването на Бърнард.

Самият граф бе сложил шлем в допълнение към бронята и държеше големия си лък на седлото пред себе си, зареден със стрела.

– Значи, и ти си го забелязала?

Амара преглътна и кимна.

– Няма никакви елени.

Бърнард кимна едва забележимо. Когато заговори, устните му се движеха едва забележимо.

– По това време на годината отрядът ни би трябвало да подплашва техни стада на всеки няколко стотин ярда.

– Какво означава това?

Бърнард леко повдигна рамене.

– В друг случай бих си помислил, че са били прогонени от някакъв друг боен отряд, който подготвя изненадваща атака.

– А сега? – попита Амара.

Бърнард се усмихна зловещо, оголвайки кучешките си зъби.

– Според мен тварите са подплашили елените и сега ни готвят изненадващо нападение.

Амара облиза устните си и огледа гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни.

– И какво ще правим?

– Успокой се. Довери се на следотърсачите ни – каза Бърнард. – Бъди нащрек. Има няколко други възможни причини за изчезването на елените.

– Като например?