Фурията на Академа

– Внимавай да не ти падне главата. После твоят вожд Гай ще ми съдере кожата. – Той замахна с ръка и ѝ метна едно въже от заплетени кожени ивици, което увисна на пет фута от земята. – Качвай се при мен.

Амара кимна и предаде поводите на коня си на яздещия наблизо човек. После скочи на земята и изтича до крачещия гаргант. Сграбчи въжето и внимателно се изкатери до гърба на огромното животно. Дорога я стисна за ръката с грамадните си пръсти и ѝ помогна да се настани по-удобно.

– И така – избоботи Дорога, обръщайки се с лице напред. – Май Бърнард е бръкнал в погрешната тенджера.

– Какво?

Амара примигна изненадано.

Дорога се усмихна.

– Когато бях млад и тъкмо си бях взел жена за съпруга, се събудих на сутринта, отидох до огнището и си сипах от тенджерата. Обявих, че това е най-вкусната супа, която някоя жена е готвила за мъжа си. Пред всички в лагера.

Амара повдигна вежди.

– А тя не е била сготвена от жена ти?

– Не беше – потвърди Дорога. – Хашат я беше приготвила. И следващите седем дни след брачната ни нощ трябваше да спя на земята пред палатката ѝ, за да ѝ се извиня.

Амара се засмя.

– Не мога да си те представя как го правиш.

– Бях много млад – рече Дорога. – И много исках отново да бъде щастлива с мен. – Той я погледна през рамо. – Точно както Бърнард иска да си щастлива с него.

Амара поклати глава.

– Няма нищо такова.

– Има. Защото Бърнард не знае, че е бръкнал в погрешната тенджера.

Тя въздъхна.

– Не. Защото не сме женени.

Дорога изпръхтя.

– Вие сте двойка.

– Не, не е точно така.

– Чифтосали сте се – заяви той търпеливо, сякаш говореше на малко дете. – Което ви прави двойка.

Бузите на Амара пламнаха.

– Ние... да. Направихме го. Но не сме двойка.

Дорога я погледна и се намръщи скептично.

– Вие, хората, толкова усложнявате нещата. Кажи му, че е ял от погрешната тенджера, и приключвайте с това.

– Бърнард не е направил нищо нередно.

– Ти ли яде от тенджерата?

– Не – отвърна Амара с раздразнение в гласа. – Няма никаква тенджера, Дорога. Бърнард и аз... не можем да бъдем заедно.

– Аха – отвърна Дорога. Той поклати глава с озадачено изражение на лицето и за кратко закри очите си с длан, имитирайки превръзка. – Разбирам.

– Аз имам дълг пред Гай – каза Амара. – Той също.

– Този Гай – рече Дорога. – Струва ми се умен мъж.

– Такъв е.

– Значи, трябва да знае, че никой вожд не може да командва сърцето. – Дорога кимна. – Ако се намеси в това, той ще разбере, че любовта винаги остава и той може само да избие всички или да отстъпи. Ти също трябва да го разбереш.

– Да разбера какво? – попита Амара.

Дорога почука с пръст по главата си.

– Главата няма нищо общо със сърцето. Твоето сърце иска каквото иска. Главата трябва да разбере, че може или да убие сърцето, или да отстъпи от пътя му и да не му пречи.

– Искаш да кажеш, че ако оставя Бърнард, това ще убие сърцето ми? – попита Амара.

– Твоето. И неговото. – Дорога леко повдигна едното си рамо. – Трябва да избираш.

– Разбитите сърца се лекуват с времето – рече Амара.

По лицето на Дорога премина някаква сянка и чертите му станаха по-груби, по-тъжни. Той вдигна ръка и докосна една от плитките си, в която редом с белите коси бяха заплетени тънки, червеникави кичури, които Амара смяташе за боядисани.

– Понякога става така. Понякога не. – Той се обърна с лице към нея и каза: – Амара, ти имаш нещо, което не всеки може да намери. Онези, които са го изгубили, биха дали всичко, за да го намерят отново. Не го отхвърляй с лека ръка.

Амара продължи да язди мълчаливо, полюлявайки се в ритъма на бавните стъпки на гарганта.

Не ѝ беше лесно да размишлява над думите на Дорога. Досега никой не беше разговарял с нея за любовта по този начин. Тя вярваше в нея, естествено. Собствената ѝ майка и баща ѝ бяха много влюбени, или поне на нея ѝ се струваше така, докато беше малка. Но откакто бе отведена от Курсорите, любовта се беше превърнала в нещо, което се използваше за постигане на някаква цел. Или в главно действащо лице в тъжната история за загуба и дълг. Единствената любов, която един Курсор можеше да си позволи да изпита, бе любовта към своя господар и държавата. Амара го беше разбрала от мига, в който завърши обучението си. Дори нещо повече, беше повярвала в него.

Но през последните две години нещата се бяха променили. Тя се беше променила. Бърнард се беше превърнал не само в човека, който значеше много за нея, а и в част от самата нея. Той съществуваше не само в мислите ѝ, а и в диханието, в храната и сънищата ѝ. Едновременно бе там и го нямаше, тя осезаемо усещаше липсата му и се чувстваше цяла, когато бе наблизо.