Фурията на Академа

За човек с неговата физика той бе много нежен. Когато ръцете и устните му се докосваха до нея, той се държеше така, сякаш се страхуваше да не я счупи, ако случайно стисне по-силно. Нощите им бяха и си оставаха изпълнени със заслепяваща страст, защото той бе невероятно търпелив любовник, който получаваше истинско удоволствие от това, че тя отвръща на ласките му. Но най-хубави бяха тихите часове, след като бяха правили любов, когато той я притискаше към себе си и изморени и доволни, двамата заспиваха заедно. Тя лежеше в обятията му и забравяше за всичките си грижи, мъки и беди. Чувстваше се прекрасна, желана и в пълна безопасност.

В пълна безопасност. Амара трябваше да положи огромни усилия, за да прогони сълзите от очите си. Тя знаеше много доб­ре, че пълна безопасност съществува твърде рядко в този свят. Знаеше пред колко много опасности е изправена държавата – и че една-единствена грешка може да промени съдбата му. Амара не можеше да допусне чувствата да ѝ попречат да вземе правилните решения.

Колкото и да ѝ се искаше.

Тя беше курсор. Беше се заклела във вярност към Короната, да служи на Алера, бяха ѝ поверени най-важните тайни, които тя трябваше да пази от най-коварните врагове на държавата. Дългът изискваше от нея да прави жертви, за да могат другите да се чувстват свободни и в безопасност. Тя отдавна се беше отказала от мисълта за спокоен живот. Дългът ѝ повеляваше да се откаже и от други удоволствия като любовта.

Но наистина ли беше така?

– Ще помисля над думите ти – каза тихо тя на Дорога.

– Добре – отвърна той.

– Но сега не е моментът за такива неща – каза Амара. Ето че чувствата ѝ вече я бяха отвлекли от задълженията ѝ. Тя трябваше да научи повече за опасността, пред която се бяха изправили, и засега Дорога бе единственият ѝ източник на информация. – Имаме по-належащ проблем.

– Така е – съгласи се Дорога. – Древен враг. Изчадие в очите на Единствения.

Амара отмести поглед от марата към слънцето, намръщи се и отново погледна към вожда.

– В очите на Единствения? Имаш предвид слънцето?

Дорога я погледна безизразно.

– Слънцето – обясни Амара, сочейки с пръст. – Нали това наричате Единствения?

– Не – отвърна Дорога развеселено. – Слънцето не е Единственият. Ти не разбираш.

– Тогава ми обясни – каза раздразнено Амара.

– Защо? – попита Дорога.

Въпросът беше простичък, но в думата се усети тежест, която накара Амара да се поколебае, преди да отговори.

– Защото искам да ви разбера – каза тя. – Искам да науча повече за теб и народа ти. Кое ви прави такива, каквито сте. По какво си приличаме и по какво се различаваме.

Дорога сви устни. После кимна, сякаш отговаряйки на себе си, обърна се с лице към Амара и кръстоса крака. Отпусна ръце в скута си и миг по-късно заговори с тон, който ѝ напомни за някои от най-добрите ѝ учители в Академията.

– Единственият е всички неща. Той е и слънцето, да. И слънчевата светлина върху дърветата. И земята, и небето. Той е дъж­дът през пролетта, ледът през зимата. Той е огънят, звездите през нощта. Той е гръмотевиците и облаците, вятърът и морето. Той е еленът, вълкът, лисицата и гаргантът. – Дорога притисна длан към гърдите си. – Той, това съм аз. – След това протегна ръка и докосна челото на Амара с пръст. – И ти.

– Но аз съм виждала как хората ти споменават Единствения и сочат слънцето.

Дорога махна с ръка.

– Ти Гай ли си?

– Разбира се, че не – отвърна Амара.

– Но си се заклела да му служиш вярно? Ти си негов пратеник? Негова ръка? И понякога действаш от негово име?

– Да – потвърди Амара.

– Същото е и с Единствения – обясни Дорога. – Слънцето ни дарява живот, също както прави Единственият. Слънцето не е Единственият, но по този начин ние изразяваме уважението си.

Амара поклати глава.

– Никога не съм чувала това нещо за народа ти.

Дорога кимна.

– Малцина алерани го знаят. Единственият – това е всичко около нас, което е било и което ще бъде. Светът, небето – всичко това е част от Единствения. Всеки от нас е част от Единствения. Всеки от нас с цел и отговорности.

– Каква цел? – попита тя.

Дорога се усмихна.

– Гаргантът е длъжен да копае. Вълкът да ловува. Еленът да бяга. Орелът да лети. Всички ние сме създадени с цел, алеранке.

Амара повдигна едната си вежда.

– И каква е твоята?

– Същата като на народа ми – каза Дорога. – Да се уча. – Той почти несъзнателно постави длан върху гърба на уверено крачещия гаргант. – Всеки от нас усеща зова на другите части на Единствения. Ние растем заедно с тях. Започваме да усещаме онова, което чувстват те, да знаем онова, което знаят те. Уокър си мисли, че ръждясалият метал, с който се обличате вие, хората, смърди. Но надушва и зимните ябълки в каруците и си мисли, че трябва да получи цяло каче. Радва се, че пролетта идва, защото сеното му е омръзнало. Иска да разкопае земята, да си потърси корени на млади дървета за обяд, но знае, че за мен е важно да продължим напред. Затова не спира да върви.

Амара примигна.

– И ти знаеш всичко това за твоя гаргант?