Фурията на Академа

– Примерно хората на Арик може да са избили бързо всичките, за да са готови да изхранят войниците ни, когато се появят. След битката ми се наложи да изтребя стадоморите, които бяха останали в долината. Възможно е да е останал някой и той да е изтрепал през зимата всичките бременни кошути. Случвало се е понякога.

– А ако нищо такова не се е случило? – попита Амара.

– Тогава бъди готова да се издигнеш във въздуха – каза Бърнард.

– За това съм подготвена от мига, в който напуснахме холта – усмихна се накриво тя. – Не ми харесва усещането, че съм преследвана.

Бърнард отвърна на напрегнатия ѝ поглед с топла усмивка.

– На никого няма да позволя да ме преследва в собствения ми дом, графиньо. И няма да позволя това да се случи и с някой от гостите ми. – Той кимна с глава назад към колоната. – Търпение. Вяра. Легионите са защитавали Алера в продължение на хиляди години в един свят, където най-различни врагове са се опитвали да я унищожат. Те ще се справят и с това изпитание.

– Прощавай, Бърнард, но аз съм се сблъсквала със ситуации, когато Алера е била изправена пред опасности, срещу които легионите не са можели да направят нищо – отвърна с въздишка Амара. – Колко път ни остава до Арикхолт?

– Ще стигнем там преди обяд – каза Бърнард.

– Предполагам, че ще искаш да видиш лагера, за който ни разказа Арик?

– Разбира се – отвърна Бърнард. – Преди падането на нощта.

– Защо не оставиш рицарите Аери да се заемат с това?

– Защото от собствен опит знам, ездачко на ветрове, че рицарите Аери не виждат почти нищо под клоните и храстите, тъй като летят на няколко десетки ярда над тях. – Той отново се усмихна. – Освен това ми се иска да се поразвлека малко.

Амара повдигна вежди.

– На теб всичко това ти е забавно! – рече тя с обвинителен тон.

Бърнард помръдна с рамене и отново започна да оглежда внимателно гората.

– Зимата беше дълга. А откакто станах граф Калдерон, не съм излизал на открито извън пределите на гарнизона за повече от няколко часа. Досега не съм си давал сметка колко ми е липсвало това.

– Луд човек – каза Амара.

– Стига де – рече Бърнард. – Признай си, че е вълнуващо. Загадъчно, опасно ново същество. Вероятна заплаха за държавата. Възможност да се изправим срещу него, да го победим.

– Велики фурии – въздъхна Амара. – Ти си по-зле и от момче.

Бърнард се засмя, но в смеха му освен веселие се долавяше и нещо неприятно. Жилавите мускули на врата му се напрягаха и отпускаха в ритъма на коня, а големите му ръце уверено държаха грамадния лък. Амара за пореден път се възхити на могъщата му фигура и си спомни колко смъртоносно опасен и силен е той. В поведението му се долавяше нещо вълче, нещо, което подсказваше, че тихата му усмивка е просто маска. Че под нея се крие нещо много по-мрачно, готово да опита вкуса на кръвта.

– Амара – изръмжа той, – нещо заплашва дома ми. След всичко, което се случи досега, аз знам много добре какъв е залогът. И няма да позволя на никой друг да се разправи с тази опасност. – Лешниковозелените му очи отразяваха кората на дърветата и пролетните листа, те сияеха, но същевременно в тях се таеше заплаха. – Аз съм ловец. Ще проследя това същество и ще го задържа. А когато Първият лорд изпрати помощ, ще го унищожа.

Думите бяха произнесени със спокоен, равен тон, в който едва се усещаше намек за бушуващия в него гняв, и изненадана от собствената си нелогичност, Амара усети как страхът ѝ се стопява. Напрежението в раменете ѝ спадна и треперенето, което бе обхванало ръцете ѝ, изчезна.

– Освен това – провлече Бърнард – утринта е прекрасна за разходка в провинцията с красиво момиче. Защо да не ѝ се насладя?

Амара завъртя очи и понечи да се усмихне, но думите на Сирай отекнаха тихо в главата ѝ.

Ще трябва да го оставиш, разбира се.

Тя си пое дълбоко дъх, наложи на лицето си маска на сдържано спокойствие и каза:

– Мисля, че за всички ни ще бъде най-добре да престана да отвличам вниманието ви, Ваша светлост. Мислите ви трябва да бъдат заети изключително с изпълнението на задълженията ви.

Бърнард примигна и я погледна изненадано.

– Амара?

– Извинете ме, графе – рече учтиво тя и напусна строя, давайки възможност на коня си да пощипне малко трева, докато изчакваше колоната да се извърви покрай нея.

За миг почувства напрегнатия поглед на Бърнард върху себе си, но не реагира.

Изчака да минат и каруците, след което подкара коня си редом с гарганта на Дорога. Въпреки всички усилия на Амара, животното отказваше да се движи на по-малко от двайсет фута разстояние от звяра.

– Дорога – извика тя на маратския вожд.

– Тук съм – извика в отговор той, наблюдавайки я развеселено как се бори с нервния си кон. – Желаеш ли нещо?

– Да говоря с теб – рече тя. – Исках... – Не успя да довърши изречението си, защото един нисък клон я шибна през лицето. После продължи раздразнено: – Исках да ти задам няколко въп­роса.

Дорога се разсмя гръмогласно.