Генетичният генерал

А хората в петте кораба започнаха да броят завръщанията. Първото им появяване над планетата приличаше на ученическо упражнение. Деветдесетте кораба от защитната мрежа си бяха по местата, както и цял рояк по-малки кораби. Част от тях, тъй като приблизително половината се намираха от другата страна на планетата, се отразиха в приборите на фрийландските кораби. И това бе всичко. Второто появяване също мина без произшествия и стълкновения. Но когато корабът на Донал започна да се готви за третото завръщане, Нептун вече приличаше на жужащ кошер.

Потта се лееше по лицето на Донал, когато отново се появиха близо до Нептун. Но не се дължеше само на нервно напрежение. Петте времеви скока се бяха отразили на физическото състояние на целия екипаж. В момента на появяването се почувства силен удар, стените на командната каюта затрепериха, но корабът продължи да функционира.

Пуснаха две торпеда и изчезнаха на безопасно разстояние чрез шести времеви скок.

— Повреди? — попита Донал и се удиви колко му е прегракнал гласа. Преглътна и повтори с по-обичаен глас: — Повреди?

— Няма повреди — обади се офицерът при контролния пулт. — Беше взрив близо до нас.

Донал погледна към екрана. Появи се вторият кораб, след него третият, четвъртият, петият.

— Отново! — рязко заповяда Донал.

Кратка почивка от две минути и отново болезненото състояние на времевия скок.

Внезапно на екрана на контролният пулт се появиха два нептуниански кораба — единият по-ниско от тях, другият почти на едно ниво спрямо планетата.

— Защитен ек… — Донал не успя да довърши. Компютрите вече бяха направили мигновен анализ на положението, оръдията задействаха и по-близкият вражески кораб цъфна като спукан балон и започна бавно да пада към повърхността.

— Времеви скок!

Каютата плуваше пред погледа на Донал, виждаше я като в мъгла. Започна да му се гади. Напрегна цялата си воля, докато се опитваше да надвие предателската слабост.

— Време е — обади се Ванърман със слаб глас.

Донал премигна и се постара да съсредоточи погледа си върху екрана. „Ти го предвиждаше, ти го предвиждаше“ — нашепваше си той като заклинание. Каютата почти престана да се върти, гаденето също премина. Острата миризма на пот го удари в носа. Сигурно цялата каюта е пропита с пот, помисли си той.

На екрана един по един започнаха да се появяват корабите. Пристигна и последният, петият.

— Ще повторим — дрезгаво заповяда Донал. — Този път ще се спуснем по-ниско.

Откъм контролния пулт се чу сподавен стон, подобен на ридание, но Донал дори не му обърна внимание.

Отново времеви скок.

Замъглена планета отдолу. Силен тласък. Още един.

Отново времеви скок.

Командната каюта е потопена в мъгла. Не, само очите са насълзени. Накарай се да гледаш. Не позволявай да те завладее слабостта.

— Повреди?

Няма отговор.

— Повреди?

— Малка пробойна при кърмата. Вече е херметизирана.

— Ще повторим.

— Капитане — гласът на Ванърман. — Не можем повече. Един от корабите…

Поглед към екрана. Престани да трепериш. Да, липсва един.

— Кой?

— Според мен — Мандез — отвърна Ванърман на пресекулки.

— Ще повторим.

— Капитане, не можете…

— Дайте ми връзка с всички останали. — Пауза. — Чувате ли ме? Връзка с всички.

— Имате връзка, капитане — това е нечий друг глас.

— Говори капитан Грим. — Съскане и свистене. Нима това е неговият глас? — Трябват ми доброволци. Ще се върнем още един път. Само доброволци. Който е съгласен, да се обади.

Дълга пауза.

— Труй Дорсай.

— Труй Ал Мен. Друг?

— Сър, другите два не отговарят — това е Ванърман.

Поглед в екрана. Съсредоточи се. Наистина, останалите два са извън строя.

— Значи оставаме два, Ванърман.

— На вашите заповеди, сър.

— Връщаме се.

Пауза. Времеви скок.

Планетата се клати като махало. Удар. Идва тъмнина. Махни я.

— Махаме се. — Пауза. — Ванърман?

Тих отговор:

— Да, сър.

Времеви скок.

Тъмнина…

— Стани!

Нечий подигравателен шепот в ушите на Донал. Лежеше със затворени очи и се учуди кой би могъл да е това. Чу тази заповед отново, после още веднъж. Бавно започна да осъзнава, че това е негова заповед към самия него.

Едва отвори очите си. В командната каюта е настъпила мъртва тишина. При максимално увеличение на екрана се виждат три къси чертички. Това са корабите, разлетели се далеч един от друг. С вдървени пръсти Донал започна да откопчава коланите, които го държаха за креслото. Един по един подадоха, той изпълзя от креслото и се отпусна на колене.

Главата го болеше ужасно. С голям труд успя да се изправи на крака. Обърна се към петте кресла пред контролния пулт и се затътри натам.

Четири от креслата бяха заети от Ванърман и тримата му офицери — всички в безсъзнание. Лицето на Ванърман беше бяло като мляко. Като че ли не дишаше.