Герои

— Точно Калдер ме изпрати при теб. Старши главатари са му Бледоликия, Керм Желязната глава и старата ти дружка Прекрасна.

— Прекрасна?

— Хитра женска е тя. Но Калдер има нужда от още едно голямо име. Някой да води личната му дузина. Има нужда от втори. И очевидно иска право острие. — Сухара хвърли един подигравателен поглед на стола. — Можеш да се обзаложиш, че не те иска като дърводелец.

Гушата се замисли над чутото. Предлагаше му се отново място в редицата, доста високо, при това. Обратно сред хора, които го разбираха и уважаваха. Обратно в черната работа, към мъки в търсене на кое е редно и кое не и мъки в търсенето на думи, изречени над пресни гробове.

— Съжалявам, че си минал целия този път напразно, Сухар, но отговорът ми е „не“. Предай извиненията ми на Калдер. За това и… за всичко останало. Кажи му също, че приключих с тази работа. Завинаги.

— Добре — въздъхна Сухара. — Жалко, но ще му предам. — Той спря до вратата и се извърна през рамо. — Грижи се за себе си, Гуша. Не останахме много хората като нас в Севера, които още правят разлика между кое е правилно и кое не.

— Каква разлика?

— Хм, прав си — изсумтя Сухара. — Както и да е, грижи се за себе си.

Изтрополи надолу по стъпалата и изчезна в сумрака отвън.

Гушата остана загледан натам, чудейки се да се радва ли, или не на това, че сърцето му спря да бие като лудо. Претегли в ръка меча и си припомни какво бе усещането на дръжката му в ръката. Различно от това на чука, спор нямаше. Спомни си как му го даде Три дървета. И гордостта, която изпита тогава — като пожар в гърдите. Споменът за онова време извика неволна усмивка на устните му. Колко лесно се палеше тогава, колко див и жаден за слава беше, нищо общо с право острие.

Огледа стаята и малкото вещи в нея. Винаги си бе представял, че оттеглянето му от черната работа ще е като завръщане у дома след кошмарно преживяване. След заточение в царството на мъртвите. А сега му се струваше, че всичко стойностно в живота му се беше случило във времето, което беше прекарал с меч в ръка.

Стоенето рамо до рамо с момчетата от дузината. Смехът с Уирън, Брак и Прекрасна. Стискането на ръце преди битката, готов да умре за всеки един в дузината и той за него. Доверието, братството и обичта на момчетата — по-близки от семейство. Спомни си как стоя на стената на Уфрит до Три дървета и как ревяха с пълно гърло срещу прииждащата многобройна войска на Бетод. Деня, в който предвожда атаката при Кумнур. И този при Дънбрек. Онзи на битката във Височините, въпреки че нея загубиха. Деня, в който си спечели името. Дори деня, в който умряха братята му. Дори онзи, в който стоя на билото на Героите под дъжда, с лице към армията на Съюза, осъзнавайки, че това може да е последният му ден живот.

Както каза Уирън, „само в такъв момент човек е истински жив“. Не докато поправя стол, в това съмнение нямаше.

— А, мамка му — промърмори той. Грабна меча и палтото си, метна ги на рамо, изтича навън и затръшна вратата зад гърба си. Не си направи труда да я заключва. — Сухар! Чакай!

Благодарности

Както винаги, на четиримата, без които…

Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от четенето ѝ;

Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането ѝ;

Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците ѝ;

Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме вдигат.

След което най-сърдечните ми благодарности на:

Чудесните и талантливи хора от издателството ми за Великобритания, Gollancz, и тяхната компания майка Orion. В частност на Саймън Спантън, Джо Флечър, Джон Уиър, Марк Стей и Джон Ууд. След това, естествено, на всички, където и да са те по света, помогнали за написването, издаването, рекламирането, превода и най-вече продажбата на книгите ми.

На художниците, които незнайно как успяха да ми придадат класа: Дидие Графет, Дейв Синиър и Лора Брет.

На редакторите отвъд Голямата вода: Деви Пилай и Лу Андерс.

На други отрудени професионалисти, за разнообразните им мистериозни услуги: Робърт Кърби, Дарън Търпин, Матю Еймос, Лайънъл Болтън.

На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя, било то виртуално или от плът и кръв, за помощта, смеха и няколкото идеи, които си струваше да открадна, сред тях, но съвсем не единствените: Джеймс Баркли, Марк Билингам, Питър В. Брет, Стивън Дийс, Роджър Леви, Том Лойд, Джо Малоци, Джордж Р. Р. Мартин, Джон Мийни, Ричард Морган, Марк Чаран Нютън, Гарт Никс, Адам Робъртс, Пат Ротфус, Маркус Саки, Уим Столк и Крис Уудинг.

И най-накрая, но не на последно място:

На нея, що носи Червената писалка, която бъде ли извадена от капачката си — трябва да бъде окървавена, безстрашният първенец на бойното поле на издателската дейност, моята редакторка Джилийн Редфърн. Искам да кажа, все някой трябва да води истинската битка…