Герои

Трудна работа се оказа това, ваденето на хляба с дърводелство. Вярно, сега по-малко гризеше нокти, за сметка на това ги млатеше с чука. Тъжната истина беше — като погледна следите по ръцете си, нямаше как да я отрече, — че не беше никакъв дърводелец. В мечтите си за мирен живот от ръцете му излизаха красиви неща, направено от дърво. Светлината се процежда през цветното стъкло на прозореца и осветява облаци фин прах. Фронтонът под стрехите на покрива, украсен с гравюри на драконови глави — толкова като живи, че хората се стичат от всички краища на Севера да ги видят. А какво се оказа — дървото имаше повече пукнатини, чворове и трески за дялане от хората.

— Мътните го взели.

Той разтри палеца, чийто нокът вече беше почернял от вчерашното попадение на чука.

Хората му се усмихваха, като минаваше през селото, даваха му и някоя и друга работа, той не се съмняваше, че повечето селяни бяха по-добри с чука и триона от него. Със сигурност нямаха нужда от помощта му, докато вдигаха новия хамбар, от което постройката определено не пострада, точно обратното. Започваше да си мисли, че повече го ценяха заради меча му, отколкото заради триона и теслата. Докато течеше войната, всичките отрепки в Севера имаха южняците за грабене и убиване. Сега имаха само своите и не се двоумяха много. Именит войн в селото беше преимущество. Такива бяха времената. Отново. И май никога нямаше да дойдат други.

Клекна до счупения стол — поредната му жертва във войната с покъщнината. Беше потрошил жлеба на сглобката, в дялане на който беше прекарал цял час, и сега кракът на стола стърчеше накриво, а една грозна вдлъбнатина издаваше мястото, където беше ударил погрешка с чука. Така му се падаше, като работеше на тази оскъдна светлина, но ако не свършеше тази вечер…

— Гуша!

Той вдигна рязко глава. Мъжки глас, плътен и дрезгав.

— Вътре ли си, Гуша?

Полазиха го студени тръпки. Може и да е право острие, но човек не оставя зад гърба си черната работа, без неуредени сметки, колкото и да се стараеше.

Втурна се, доколкото успяваше да се втурва в последно време, и грабна меча, окачен на две куки над вратата. Ръцете му трепереха и почти го изпусна на главата си, което наложи нова ругатня. Ако някой беше дошъл да го убива, надали щеше да го предупреди за това, като го вика по име. Освен ако не е пълен идиот. От друга страна, пълните идиоти бяха не по-малко злопаметни от останалите хора, по правило дори повече от тях.

Капаците на прозореца откъм задната страна на къщата бяха отворени. Можеше да се измъкне оттам и да хукне към гората. Но ако онези отвън си разбираха от работата, щяха да са го предвидили като възможност, а и с колене като неговите никого нямаше да надбяга. По-добре да излезе отпред и да ги посрещне лице в лице. Както правеше на младини. Пристъпи с едното рамо напред към вратата, преглътна тежко и изтегли меча от ножницата. Завъртя топката, промуши върха на меча и с него открехна леко вратата. После надзърна предпазливо навън покрай дървената рамка на вратата.

Да, щеше да излезе отпред и да ги посрещне лице в лице, но не смяташе да си рисува мишена на гърдите, за да им е по-лесно.

Преброи осем, застанали в полукръг в калта пред къщата. Неколцина носеха факли и светлината им проблясваше в ризници, шлемове и върхове на копия. Войници, при това с вид на калени в множество битки, което всъщност важеше за повечето мъже в Севера. Носеха предостатъчно остриета, но си ги държаха прибрани в ножниците. Това донякъде подейства успокоително на Гушата.

— Ти ли си това, Гуша?

Още по-успокоително му подейства това, да види кой водеше групата отвън.

— Аз съм. — Той свали меча и подаде малко повече глава навън. — Гледай ти каква изненада.

— Приятна, надявам се.

— Ти ми кажи. Какво те води насам, Сухар?

— Мога ли да вляза?

— Ти да — подсмръкна Гушата. — Момчетата ти ще трябва да останат да се радват на чистия въздух отвън.

— Свикнали са. — Сухара тръгна с небрежна походка към къщата. Изглеждаше добре. Брадата му беше подкастрена. Носеше нова ризница. От ножницата му стърчеше посребрена дръжка на меч. Изкачи стълбите и влезе покрай Гушата. Отиде до средата на стаята, което не отне много ходене, и огледа критично съдържанието ѝ. — Така, значи, изглежда мирният живот, а?

— Не, отзад съм си вдигнал дворец. Защо си дошъл.

Сухара пое дъх.

— Защото могъщият Скейл Желязната ръка, крал на северняците, тръгва на война срещу Глама Златния.

— Искаш да кажеш, Калдер Черния тръгва на война — изсумтя Гушата. — И защо?

— Златния уби Коул Ричи.

— Ричи е мъртъв?

— Отрова. Работа на Златния.

— Истина ли е? — изгледа го през присвити клепачи Гушата.

— Калдер казва, че е, следователно Скейл казва, че е, тоест повече истина от това май няма да научим. Целият Север се строява зад синовете на Бетод и аз съм дошъл да те питам дали не искаш и ти да се присъединиш.

— Ти пък откога се биеш за Калдер и Скейл?

— Откакто Кучето окачи меча на куката и спря да плаща надници.

Гушата го изгледа намръщено.

— Калдер никога няма да ме приеме обратно.