Герои

— Е. — Лицето на Скейл беше застинало в гротескна маска, докато прибираше ръката си обратно под наметалото. — Изглежда, ти беше прав. Светът се нуждае от повече мислители и по-малко герои. — Той извърна очи към Калдер само за секунда, но достатъчно, че да сгърчи лицето му в горчива гримаса. — Ти винаги си бил умният.

— Не. Ти беше прав. Понякога човек просто трябва да се бие.

Стигнаха до мястото, където беше жалкият отпор на съюзническите атаки и земята наоколо още носеше следите от битката. Изпотъпкани ечемични стебла, пръснати счупени стрели, парчета от брони и щитове около остатъците от траншеите. Точно пред Стената на Клейл полето беше превърнато в кално тресавище, пресушено впоследствие от слънцето. От мъртвите бяха останали само следите им по земята — размазани отпечатъци от подметки, копита, ръце.

— Постигай своето с приказки — промърмори Калдер, — но думите на въоръжения са къде-къде по-убедителни. Точно както ти каза. И както казваше баща ни.

Не беше ли казал и нещо за семейството? Че нищо не е по-важно от него? И за милостта? Винаги гледай да показваш милост?

— Когато си млад, мислиш, че баща ти знае всичко — каза Скейл. — Сега започвам да си мисля, че не е бил прав за много неща. Виж само как свърши.

— Вярно.

Всяка дума беше по-тежка за изричане от вдигането на канара. Колко години от живота му бяха минали в яд, че тая празноглава камара мускули стои на пътя му? Колко пердах, подигравки и унижение беше отнесъл от него? Пръстите му стиснаха парчетата метал в джоба. Огърлицата на баща му. Неговата огърлица. Наистина ли няма по-важно от семейството? Не е ли то просто товарът, който те тегли надолу?

Оставиха събирачите и изпотъпканата нива зад гърба си. Тръгнаха по пътеката към къщата, където Скейл го беше събудил онази сутрин. Където благодарение на Баяз миналата вечер преживя още по-грубо пробуждане. Беше ли това изпитанието на стария магьосник? Да види дали Калдер е достатъчно безскрупулен? Бяха го обвинявали в какво ли не, но никога в прекалено много скрупули.

От колко време мечтаеше да заеме мястото на баща си? Още отпреди баща му да го освободи. Сега трябваше да преодолее последното препятствие към него — толкова ниска за прескачане ограда. И от него се искаше просто едно кимване. Погледна към развалината, която сега представляваше Скейл. Нищо и никаква ограда за човек с неговите амбиции. Бяха го обвинявали в какво ли не, но никога в липса на амбиции.

— Ти приличаш повече на баща ни — каза Скейл. — Аз опитах, но… не се получаваше. Винаги съм знаел, че от теб ще излезе по-добър крал.

— Може би — прошепна Калдер.

„Определено“, помисли си.

Тръпката яздеше отзад, с една ръка на юздите, другата отпусната на бедрото му. Изглеждаше съвсем спокоен, полюшваше се небрежно в такт с крачките на коня. Но пръстите му почти докосваха дръжката на меча, удобно подпъхнат под ремъка на седлото. Мечът на Дау Черния. Преди това на Кървавия девет. Тръпката повдигна въпросително вежда.

Кръвта бучеше в главата на Калдер. Сега беше моментът. Можеше да има всичко, което някога беше искал.

Баяз беше прав. Човек не става крал, без да направи необходимите жертви.

Калдер пое дълбоко дъх и го задържа. Сега.

Поклати бавно глава.

Ръката на Тръпката се плъзна настрани, конят му забави ход и изостана по-назад.

— Аз може и да съм по-добрият брат — каза Калдер, — но ти си първородният. — Приближи коня си до този на Скейл, извади бащината огърлица и я сложи на врата му. Оправи внимателно бримките по раменете му. Потупа го по гърба и остави ръката си там. Замисли се кога точно беше заобичал толкова глупавото копеле? Кога беше започнал да обича когото и да било повече от себе си? Сведе глава. — Позволи ми да бъда първият, преклонил глава пред новия крал на Севера.

Скейл изгледа невярващо диаманта върху мърлявата си риза.

— Никога не съм си представял, че това ще свърши така.

Калдер можеше да каже същото за себе си. Но се радваше, че беше станало точно така.

— Да свърши ли? — Той се усмихна на брат си. — Това е едва началото.

Мирен живот

Къщата не беше край водата. Нямаше и веранда. Имаше пейка отпред, с гледка към долината, но когато вечер сядаше на нея с лула в ръка, мислите му неизменно политаха към всички хора, които беше погребал. Покривът течеше откъм западната стряха, когато валеше, което в последно време ставаше все по-често. Имаше само една стая, с голям рафт през средата на едната стена, където беше постелята му, с опряна на него стълба. Ако човек теглеше чертата между барака за инструменти и къща, тази минава на вярната страна, но едва-едва. Но все пак беше къща, с добър дъбов скелет и добър каменен комин. Беше негова. Мечтите не се пръкват от нищото, трябва все някъде да им посееш семето, а после да го обгрижваш, докато поникне. Така поне си казваше Гушата.

— Мамка му!

Чукът и пиронът изтропаха на пода и той запристъпя из стаята. Съскаше ругатни и разтърсваше ударената ръка.