Глутница ангели

— Марти — подхвана Ума, — силата на Тулий отчасти се дължи на това, че неговите хора са невидими, умеят да се спотайват и да се крият, да живуркат в места, където всички ги виждат, но не ги забелязват. Именно по тези скришни места те трупат сили, разрастват се злотворно, без някой да им пречи. Хора като нас, били те с мургава или черна кожа, с желания и чувства, които не се вписват в общоприетите, със стремежи и вярвания, понякога смятани, меко казано, за чудати, няма къде да се спотайват и крият. Дори и да се скрием, няма да избягаме от Тулий, рано или късно той ще ни застигне — един по един.

— И затова трябва да сте заедно.

— Точно така. Трябва да обединим пред всички силите си срещу такива като хората от Тулий, както стори ти, но сме длъжни да водим същата битка и в тъмните места. Когато сме заедно, гласовете ни се чуват по-добре, а познанията ни, нашата сила са по-големи.

— Но какво е мястото във всичко това на мъж от бялата раса? — попитах аз.

— Сякаш и ние не сме си задавали този въпрос триста четирийсет и седем пъти — каза Шобан.

Погледнах Ума. Тя не ми отговори, но върху лицето й се бе изписал ужасно многозначителен израз. Надигнах бирата, в нея обаче нямаше нищо.

„Лоша поличба“, рекох си.

Шобан глътна без вода още няколко хапчета за болката и пак си легна. Измих чиниите и чашите, а Ума извади от дрешника още две възглавници. Надникна в кухнята да ми каже „лека нощ“, но аз нямах намерение да я оставям да се изнизва току-така.

— Какво не ми казваш? — попитах я.

Тя въздъхна едва чуто.

— Капнала съм от умора, Марти.

Известно време се гледахме. През последните три денонощия Ума се бе състарила с цели три години.

— Добре де, така да бъде — вдигнах аз ръце и пак се обърнах към мивката.

Ума продължи да стои.

— Мислех, че си капнала от умора.

— Аз пък мисля, че вече съм заспала.

— Ами лягай си тогава.

Мъчех се да махна с мръсната гъба и със студена вода петната по стара чаша. Ума не се и помръдна.

— Какво те интересува, Марти?

Спрях водата, огледах се за кърпа и накрая си избърсах ръцете отпред в ризата. Ума поклати глава и извади кърпа за съдове от едно чекмедже. Вече не ми трябваше, но я взех колкото от любезност. Метнах я върху плота.

— Какво означава „манге гинен“? Знаеш, нали?

— Да, проверих.

— Е?…

— Свързано е с един ритуал във водун. Това е обред, при който се призовават духовете на мъртвите и им се правят дарове. Жертвоприношения.

— Не ми говориш за зайчета, нали?

— И аз не знам.

— И какво общо има това с мен? Защо съм го сънувал?

— Не мога да кажа.

— Виж ти!

— Не съм сигурна, Марти, а сега не ми е до догадки. Вероятно знаеш поговорката, че малкото знания са опасно нещо.

— Да — рекох аз, — и че абсолютната власт покварява абсолютно.

— В какво ме обвиняваш?

Въздъхнах тежко и поклатих глава.

— В нищо. Наистина. Сигурно… и двамата сме много уморени.

Ума кимна. Но продължи да стои.

— Какво смяташ да правиш? Утре ще се случи нещо ужасно, нали? Усещам го.

— Има един човек, когото трябва да намерим. Човек, който е изключително силен.

— Толкова силен, че да спре Тулий ли? Без ние да ходим в Дуорфай Стейн?

— Според мен, да.

— А защо не го потърсихме този човек още от самото начало? — попитах аз.

— Защото… — проточи Ума и ме погледна така, както отчаяните родители гледат четиригодишните си отрочета, решили да узнаят на всяка цена защо кучетата са с четири крака, защо таванът е горе, а подът — долу, и защо хората пътуват в дупка, прокопана под земята. — Дори ако се опитаме да намерим този човек, се излагаме на огромна опасност. А и да го открием, не е сигурно, че ще получим помощ.

— Не звучи особено обещаващо.

— Не обещавам нищо.

— Не ме питай нищо, за да не те лъжа — изсумтях аз.

И двамата отидохме да си легнем и да поспим.

17.

В осем часа на другата сутрин Паху задраска по вратата точно като похотлив котарак. Явно не беше спал много, но не го направи на въпрос. Чудо на чудесата: беше облечен в други панталони, които в облачен ден биха могли да минат и за чисти. Той — или някой друг — си беше сресал и брадата, така че в нея вече нямаше трохи. Нашият приятел, изглежда, беше прекарал страхотна нощ.

Шобан изкуцука от стаята си — имаше вид на човек, който… ами който предния ден е бил ранен на три места с огнестрелно оръжие. Едвам стъпваше на ранения крак, когато влезе в кухнята да си налее чаша кафе. Направо хлъцна, щом видя Паху — според мен можеше преспокойно да изброи чуждите тела в брадата му и се бе привързала към едно-две от тях — но не каза нищо. Паху също беше смаян, че Шобан е облечена в розов хавлиен халат, но притежаваше твърде силно чувство за самосъхранение, за да прави коментари.

— Ума спи ли? — попита Шобан.

— Не, излезе — отговорих й аз.

— Какво? — викнаха в един глас ирландката и Паху.

Връчих на Шобан бележката, която бях намерил върху масичката. Паху я прочете през рамото й. Ума бе написала само че трябвало да намери един приятел и щяла да се прибере час по-скоро. Да сме я чакали в апартамента.

— Защо не си ме събудил, загубеняк такъв? — изпищя Шобан.

— Не съм я чул кога е излязла. Спал съм — заоправдавах се аз.