Глутница ангели

Двама други мъници се бяха приближили изотдолу — не че можеха да се приближат от другаде — към голем и го млатеха с пиките по краката. Разхвърчаха се парчета пръст… плът? Голем метна едното джудже толкова силно, че му прекърши гръбнака и горната част се завъртя едва ли не на сто и осемдесет градуса, затова пък вторият дребосък успя да забие острието дълбоко отзад в коляното на великана и той се просна на земята. Джуджето изтича бързо напред, за да удари с пиката голем по главата, ала точно в този миг Ума се втурна светкавично и изрита отстрани лилипута, така че той отскочи от великана. Ума се приземи на задни части и остана без въздух. Друго джудже се завтече с насочено острие към нея, но точно изстреляният куршум на Шобан, явно последният в пълнителя, отклони камата от целта. Дребосъкът тутакси рипна на крака, но вече беше късно. Голем се беше окопитил — нозете му отново изглеждаха непокътнати — и плесна с ръце така, че главата на джуджето остана между дланите му.

Сега вече бяха останали само три дребни чудовища, които кръжаха бавно около великана с насочени към него ками и пики, но според мен нямаха никакъв шанс. Шобан смени пълнителя в пистолета, а Ума и Лили се изправиха. Възрастната жена стоеше насред голямата рисунка, която бе очертала върху пръстта, и със затворени очи мърдаше устни и се поклащаше, точно както възрастните евреи, които бях виждал да се молят по синагогите. Светлината се избистри още повече, песента, огласила помещението, стана още по-силна и сладостна и аз усетих, че обредът, целящ да ни осигури закрила, почти е приключил.

Дори Лий Харви Осуалд (или който там се е спотайвал върху обраслия с трева хълм) не можеше да се похвали с мерник като на човека, уцелил Лили точно в главата.

Ума изпищя, когато мозъкът на цадик направо изригна от дупката в черепа на възрастната жена. Светлината отново помръкна, а сладостната песен се превърна в мъчителен крясък, сякаш долетял от цигулка на Бърнард Хърман

66

.

В трепкащата светлина изникнаха петима наредени в редица мъже в черно и аз застинах: кошмарът, който ме преследваше — тъмната картина от моите сънища — се бе сбъднал направо пред очите ми. След миг схванах, че те не са нищо повече от мъже от плът и кръв, но после видях, че държат оръжие, и се размърдах. Чух как прокънтяват изстрели, как куршумите свистят и отскачат от древния камък, това обаче не ме спря. Шобан понечи да се изправи, аз обаче я сграбчих, както тичах, и я дръпнах зад каменния стълб, където Ума бе дотътрила Лили. Вече зад стълба Шобан ме изтласка и стиснала пред себе си пистолета, се извъртя.

Мъжете в черно — бяха от Тулий, разбира се — продължаваха да стоят във все по-мътната мъждива светлина.

Джуджетата не преставаха да налитат на голем, когото бяха обкръжили. Един-двама от мъжете от Тулий се опитаха да стрелят по великана, но макар и той да им беше на мушка, беше направен от пръст и глина и куршуми не го ловяха. Шобан също стреля няколко пъти по онези от Тулий, но те бяха встрани от обсега й и тя не ги улучи.

Бяхме изпаднали в безизходица.

Ума се надвеси над Лили, която още стискаше в мъртва хватка сребърната пръчка. Колкото и да е невероятно, ламид вавник не беше мъртва, но дупката в главата й и морето от кръв, в което лежеше, показваха, че минутите, да не кажа секундите й са преброени.

— Ами сега! — завайках се аз.

Ума поклати глава. Бе стиснала ръката на Лили, по лицето й се стичаха сълзи.

— Хайде, мрете бързо — извика дрезгав глас от другия край на помещението. — Еврейката е мъртва. Чудовището умира заедно с нея. Ако ни накарате да чакаме, ще си платите.

— Хайде, ела ме изяж, нацистка мутро! — отвърна Шобан и вместо удивителен знак изстреля още един откос.

— Ама че работа! — рекох аз. — Голем наистина ли ще умре заедно с нея?

Ума продължи да клати глава. И аз не съм сигурен дали просто не знаеше, дали не искаше да ми каже, или бе толкова стъписана, че вече й беше все едно. Погледнах голем, който продължаваше да отбива набезите на злите джуджета, и изведнъж той наистина ми се видя по-крехък. Стори ми се, че от туловището му хвърчат малки бучки глина.

— Мартин — чу се тъничък гласец.

Понякога мъртвите не искат да умират: Лили, по чиято боядисана коса се виждаха пръски мозък, отвори кафяви очи. От изпръхналите й устни и счупения нос бликаше кръв. Би трябвало да се стъписам и да не повярвам на очите си.

— Какво да правим? — изкрещях, уплашен до смърт.

Ума беше престанала да плаче, върху лицето й се беше изписало изумление. Тя продължаваше да стиска ръката на Лили.

— Скъпа! — изкрещя тя, а Лили вдигна с невероятно усилие — дали изобщо беше човешко? — другата си ръка, в която още държеше по-малката ръчичка на сребърната пръчка.

Устните й се разтвориха, от гърлото й се изтръгна неописуемо мъчителен стон, след който отново рукна отвратителна кръв. Тя вдигна пръчката и ме докосна с нея по челото.