Глутница ангели

Усетих как ме пронизва ток, все едно ме е ударил парен чук. Разтреперих се и отхвръкнах назад. Бях заслепен от чиста-пречиста бяла светлина. Почувствах как сърцето ми спира, а кръвта в жилите ми се смразява. Усетих отзад на езика си вкуса на изгорено, и долових миризмата на…

На поле лилии.

Вдигнах ръка и видях как Ума ме зяпа с отворена уста. Още стискаше вече безжизнената ръка на Лили. Допълзях при тях и погледнах цадик. Очите й бяха склопени, от раните й вече не течеше кръв. Въпреки ужасните наранявания Лили изглеждаше невероятно умиротворена.

Пръчката в ръката й беше изгоряла и почерняла.

Притиснах два пръста до устните си и ги допрях до нейните.

— Ще дойдат всеки момент — предупреди Шобан.

Видях, че голем още е жив, но се е свлякъл на колене. Джуджетата откъртваха парчета от туловището му. Той се бранеше колкото да не е без никак, но явно не разполагаше с време.

Ние също.

— Баба Дюти — рекох аз.

Ума продължи да ме гледа недоумяващо.

— Баба Дюти — повторих.

— Той е мъртъв — каза ми Ума.

Две плюс две е равно на четири.

— Знам — отвърнах й аз. Почуках се отстрани по главата. — Но той е и тук.

— Ами пусни го тогава — изкрещя Ума.

— Не знам как.

— А как знаеш, че е там?

— Просто знам — отговорих й. — Според мен той се нуждае от… ритуал.

— Ох, майната ти! — каза Ума.

Това беше първата ругатня, която чувах от устата й.

— Ако ще правиш нещо, не се мотай — изкрещя и Шобан.

Видях как мъжете в черно се приближават на редичка към нас. Шобан пак стреля — и този път безуспешно.

— Камъкът! — извика Ума, вторачена в странния стълб.

Аз също го видях. Не беше украсен или осветен като стълба в храма — уфо — на Баба Дюти, но инак беше съвсем същият, както потомитан, имаше дори малка площадка в основата.

— Какво да правим? — попитах.

— И аз не знам — отвърна Ума и започна да се озърта, сякаш отговорът беше написан някъде край нас.

— Женки… — изсъска Шобан.

— Дар — извика Ума и се шляпна с длан по челото.

— Какво? Какво да принесем в дар?

Ирландката пак започна да стреля. Колко ли патрона й оставаха?

— Не знам — извика Ума. — Нещо ценно и рядко. Може би злато или сребро.

Носеше на дясната си ръка златен пръстен. Опита се да го свали, но той не помръдна.

— Не иска да излезе!

Сграбчих я за ръката и затеглих пръстена. Дърпах, докато Ума не изпищя.

Не помръдваше, и туйто.

— Последният пълнител — извика Шобан.

Отново започна да стреля.

— В монетите има ли сребро? — попитах аз и се потупах по джобовете.

— Мисля, че не.

В единия ми джоб имаше още нещо. Нещо кръгло. Носех го заедно с джобните пари от доста дни, без да се замислям, го пъхах всяка сутрин с пенитата в джоба на панталона си.

Беше пръстенът с печат, който Шобан бе изтръгнала от пръста на мъртвия бабаит от Тулий. Вдигнах го пред лицето на Ума.

— Да! — изписка тя.

Хвърлих се към основата на стълба. Нямах представа какво върша. Стиснах очи и си представих едрото черно лице на Баба Дюти. Представих си, че се намирам в храма — уфо, че съм с Алурд.

Ударих с все сила пръстена в основата на импровизирания потомитан.

Отзад по главата ме прониза вече познатата болка. Имах усещането, че светя и мигам като еднорък бандит.

От устните ми се изтръгна гърления гръмогласен смях на Баба Дюти.

— Мили боже! — чух как възкликна Шобан.

Изправих се, обхванал с две ръце каменния стълб. От устните ми се ронеха думи, които дори не знаех какво означават:

— Papa Legba ouvri baye-a pou mwen. Pou mwen pase. Le ma tounen, ma salyie loa yo.

Помещението беше огласено от поредния гръмовен трясък, сякаш се тресеше самата земя. Усетих как започвам да се мятам и гърча: по гръбначния ми стълб премина ток. Но вече го бях изживявал веднъж и начаса разпознах данс-лоа. Почувствах как той се вселява в мен точно както топлото какао пълни чаша. Отново бях cheval. Този път обаче не на повелителя Карфур. За разлика от онзи път в храма в Ливърпул умът ми беше бистър и аз съзнавах какво правя.

В мен се бе настанил много по-могъщ лоа.

Отстъпих назад от потомитан и погледнах Ума. Тя сведе глава и извърна очи.

— Вишну — чух я да казва.

И знаех, че това е моето име. Чух обаче и как отнякъде долита смехът на Баба Дюти, за когото се казвах Самди.

От друго място — място, което обаче можеше да е само вътре в мен — чух и друг глас, гласа на старица, която се обърна към мен с трето име:

— Уриел — рече тя. — Моето момче!

Това име също ми принадлежеше.

Голем, който бе повален на земята от злите джуджета, известни на Север като алфари, най-неочаквано се изправи. За миг джуджетата го погледнаха озадачено, сетне извърнаха очи към мен.

— Достатъчно топло ли е? — викнах през смях.

Те се разбягаха кой накъдето види.