Глутница ангели

Стъпих насред сложната рисунка, която ламид вавник бе начертала върху пръстта в огромното помещение в сърцето на Лондон. Заговорих на някаква смесица от какви ли не езици, които нямаше откъде да зная: хинди, староеврейски, френски, както изопачено са го говорели робите. И както говорех, се въртях, кръжах и танцувах и с всяка дума светлината наоколо ставаше все по-ярка и бистра, тихата музика на сферите — по-съвършена и точна, докато нотите образуваха име и това име беше тъканта на самото чисто битие.

Някъде в далечината се стреляше, ала куршумите изгаряха и се стопяваха още във въздуха. Светлината се събираше около мен, въртеше се и прииждаше, прогонваше с ослепителната си прегръдка и сетната следа от мрак. Голем мина покрай мен и притегли в обятията си Ума и Шобан, за да ги предпази в мощната си нечовешка прегръдка.

Светлината стана още по-ослепителна, докато накрая вече не се виждаше нищо. Около мен се люшна бляскав въртоп, който излъчваше талази сила, помитаща и изпепеляваща всяко зло по пътя си. От ъглите на помещението екнаха писъци, но не след дълго чистата светлина удави и тях. Музиката достигна предела на чистотата: съвършеното, неумолимо, непоносимо съзвучие.

И после в миг заглъхна.

Къпех се в светлината — и аз не знам колко дълго съм стоял. В главата ми ехтяха гласове, които обаче заглъхваха и се отдалечаваха. Стори ми се, че чувам как Лили и Баба Дюти се смеят заедно, но и този смях се стопи като сън в утринната светлина.

— Марти! — повика ме Ума.

Приближи се предпазливо, следвана на половин крачка от Шобан. Върху лицата и на двете се четеше страхопочитание. Голем стоеше, където го бяха оставили — както подобава на голем.

— Да — рекох им. — Аз съм.

— Да те вземат мътните! — каза Ума, безсилна да сдържи сияйната си усмивка.

— Току-виж се оказало, че не си чак такъв гадняр — обади се и Шобан.

Много ласкаво, няма що.

В помещението нямаше и следа от кръвожадните джуджета и техните повелители от Тулий. Ума посочи няколко черни линии върху пода и предположи, че това може би са техните останки, но нямаше как да проверим.

— Всъщност не е толкова важно — отбеляза Ума. — Дори тази пасмина тук да се е отправила към онзи свят, навън има още.

— Не е особено утешително — казах аз.

— Какво да се прави, това е положението! Тези негодници нямат свършване.

— Но тук вече сме в безопасност, нали? — махнах аз към ярко осветеното пеещо помещение.

— Да — потвърди Ума.

Въздъхнах от облекчение.

— Засега.

Е, какво да се прави, трябваше да се задоволя и с това!

— Ами старицата? — попита Шобан. — Ще вземем ли трупа?

— Не — казах аз. Ума ме погледна малко изненадано. — Мястото й е тук. Тя трябва да почива тук.

— А как ще излезем без нея?

— Аз знам пътя — рекох и посочих голем. — Нали?

Голем, който не се беше помръднал, откакто бе пуснал Ума и Шобан, се приближи. Подмина ни и се запъти към врата точно срещу онази, през която бяхме влезли.

— Браво на теб, Файдо67!

Голем нямаше, разбира се, лице, не можеше да ме изгледа кръвнишки или да се нацупи. Но все пак извърна глава и аз разбрах тънкия намек.

Крачехме мълком по тесните проходи, които ни извеждаха все по-нагоре. Голем поддържаше бързо темпо и макар да бяхме превързали крака на Шобан, никак не беше лесно да вървим след него, без да изоставаме. От време на време ми се струваше, че кръжим на едно място, но коридорите си приличаха като две капки вода и нямаше как да съм сигурен.

Нямахме друг избор — трябваше да се доверим на голем.

След известно време старите каменни проходи отстъпиха място на коридори, които очевидно бяха по-нови. Сега вече стените бяха от бетон, тук-там примигваха слаби крушки, отново се появиха табелите „Бритиш Газ“. Голем вървеше ли, вървеше, без да забелязва нищо край себе си.

Отведе ни при малко каменно стълбище, което в горния си край опираше в тухлена стена без отвори. Смътно личаха очертанията на врата, явно зазидана преди десетилетия, ако не и столетия. Нямаше как да минем, освен ако не вдигнем стената във въздуха. Прокашлях се, за да привлека вниманието на голем. Той сякаш не ме забелязваше.

Замахна с все сила към тухлите. Продължи да удря с пестник, докато не зейна дупка, достатъчно широка, за да се проврем с пълзене през нея.

После се дръпна и ни стори път.

— Четвъртият етаж — казах аз. — Пластмасови базилики, дамско бельо, мокри сънища и други шарени илюстровани картички. Всичко накуп!

Ума се наведе и се промуши през дупката в стената. После подаде ръка и на Шобан, да й помогне да пропълзи след нея. Ирландката се мъчеше като грешен дявол, но не пророни и дума, изобщо не се оплака. Понечих да се провра след нея, като се хванах за ръката на Ума, но спрях още преди да съм прекрачил и с втория крак от другата страна.

— Марти! — повика ме Ума.

— Имам малко работа — обясних й аз.

Върнах се в прохода и слязох две стъпала, за да стигна при голем, който чакаше. Пресегнах се и пъхнах пръсти в процепа, служещ за уста. Извадих мъничкото късче пергамент.

Голем се свлече направо пред очите ми. Допреди миг бе стоял пред мен, сега вече го нямаше.