Глутница ангели

Вперих очи в сухата пръст, която вече се сипеше надолу по стъпалата.

— Благодаря ти, моето момче — каза някой.

От другата страна на дупката в стената беше тъмно като в рог. И не след дълго разбрахме защо — намирахме се в килера, където държаха метлите. Ума отвори вратата и ние излязохме в криптата в черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс. Разбрахме го от огромния надпис върху стената, до който имаше и списък на отслужваните служби. На масата насред помещението седеше възрастен негър, който четеше вестник и си свиваше цигара. Подскочи като ужилен, щом ни видя.

— Откъде се взехте пък вие? — ахна старецът.

Отидох при него и сложих ръка върху рамото му.

— Братко — рекох му, — има неща, които е по-добре да не знаеш.

21.

— Къде си хванал такъв невероятен тен? — попита Джун Ханоувър.

Беше облечена в зелено костюмче с кройка, последен вик на модата, но този цвят не й отиваше — с него изглеждаше така, сякаш й се гадеше.

— Торкий — отвърнах аз. — Английската Ривиера, нали знаеш.

Тя ме погледна озадачено.

— Шегувам се. Видях го в една туристическа дипляна. Всъщност отскочих за няколко дни до Кан. Да позяпам мацките по монокини на плажовете.

Джун кимна. Колкото и да е тъжно, това явно не се вписваше в образа, който си бе съставила за мен.

— Изглеждаш страхотно — рече тя и се насили да се усмихне.

— Благодаря.

Наистина изглеждах невероятно, макар и да не бях припарвал до Франция. Но все трябваше да измисля нещо. Сега, два дни след случилото се, кожата ми още излъчваше златисто сияние — спомен от приказната светлина, блеснала при последния обред под Спитълфийлдс. Щом се приберях в Щатите, никой нямаше да повярва, че съм прекарал половин месец в Англия. Е, да, ако се приберях блед като платно, веднага щяха да плъзнат слухове, че не съм бил в никаква Англия, ами съм се лекувал в някоя болница за алкохолици. Лос Анджелис е град на несретници.

След като излязохме от криптата на черквата „Крайст“, ние тримата успяхме криво-ляво, без други произшествия, да се дотътрим до апартамента на Ума. Пред тях нямаше ченгета, не ни причакваха бабаити на Тулий и зли дребосъци.

Пред нас се беше ширнал само славният Ийст Енд на Лондон.

Раната на крака на Шобан си беше грозна гледка и нямаше да е зле да я позакърпят, но тя не искаше и да чуе. Ума я проми и превърза под зоркия поглед на ирландката. Тя се нагълта с кодеин и легна да спи. Ние с Ума си побъбрихме, но бяхме толкова изтощени, че сме заспали на канапето в хола, облегнати един на друг.

Когато някъде по обяд се събудих, и двете жени ги нямаше. Ума ми беше оставила бележка, че щяла да се прибере по-късно, но на мен не ми се чакаше. Умирах за дълъг топъл душ, в жилището на Ума обаче имаше само вана. Наплисках си лицето, пийнах половин чаша портокалов сок, останал в хладилника, и се изнесох.

Излязох в чудесния летен ден, окъпан в ярка слънчева светлина — небето беше синьо, без нито едно облаче, температурата беше двайсет и пет градуса на сянка. Да си речеш, че са внесли деня направо от Южна Калифорния.

Колкото за майтап се отбих в индийския ресторант на Ума. Намерих го веднага и отворих вратата. Както винаги, вътре нямаше къде игла да падне, но всички замръзнаха и ме загледаха под вежди. Ъгловата маса на Ума беше празна, не се виждаше и Шобан. Бях сигурен, че келнерите ще ме познаят, но не би — и те ме загледаха на кръв.

— Бре, бре, бре, объркал съм се — рекох им. — Всъщност ми се яде китайска кухня.

И побързах да се изнижа.

Право в изпълнените с очакване обятия на „Савой“. Регистрирах се, поисках си багажа, който бях оставил на съхранение, преди да се впусна в тайнствените си премеждия, и беж в апартамента: веднага смъкнах дрехите и стоях цял час под топлия (доколкото може да бъде топъл в Англия) душ. Поднових запознанството със стария си приятел — минибара. Подремнах, погледах един полупорнографски филм на платения канал (наистина играеше Шон Йънг — голяма работа съм, ще знаете, още една червена точка за мен!) и си поръчах от доброто старо обслужване по стаите царска вечеря.

Загледах се в едно състезание на немски овчарки по Би Би си и съм заспал.

— Променил си се — каза ми Джун.

Сутринта й бях звъннал и се бяхме разбрали да се срещнем във фоайето. Смятах, че първо трябва да получа одобрението на Джун, преди да се покажа на другите в Индустрията.

— Може би са ми изтекли очите. Голямо зяпане падна по плажа — там госпожичките по монокини с лопата да ги ринеш. Oooh-la-la!

— Не, според мен е друго. Сигурно си правил във Франция и нещо друго.

— Сега, понеже стана дума… — изшушуках съзаклятнически, а Джун, моля ви се, се наведе по-близо. — Та понеже стана дума, се сетих, че всъщност разгромих силите на злото и направих света по-сигурен за демокрацията.

— Я стига си се занасял! — възкликна Джун и се престори на отчаяна. — Изплюй камъчето: как се казва тя?

— Коя?

— Така наречената „сила на злото“.

— Не разбирам за какво ми говориш, честен кръст! — отвърнах аз.