Глутница ангели

— Тук съм роден и съм израснал, скъпа. Ийст Хам, Боу, Степни. Майка ми и досега живее в Хакни — обясни той и кимна напосоки. — Точно срещу Мартин Еймис

13

, представяш ли си?

— Бива си те! — отбеляза тя.

— Ами да, работил съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“!

— В какъв смисъл си го бива? — намесих се и аз.

— В смисъл, че съм добър по душа — каза Кинг и ми намигна.

— В смисъл, че изобщо не можеш да му вярваш — рече усмихната и Джун.

Огледах ресторанта.

— Това вече го разбрах — казах.

Келнерът ни донесе поръчката. Този път дори спря да сложи чиниите пред нас. Месото върху моята приличаше на телешко, но много смътно. Все едно да си поръчаш Майкъл Джаксън и да получиш Тито. До него ми тръсна още една чиния с нещо, което дори не бях поръчвал.

— Но това не е книш! — възроптах аз.

— Яжте! — заповяда ми сервитьорът и си замина.

Реших, че е някаква разновидност на картофен кугъл

14

, и макар че беше тежичко — сигурно от същото нещо правят и котвите за презокеанските кораби — и определено не беше книш, криво-ляво се ядваше. За моя изненада и осоленото телешко ставаше за ядене. Е, не беше чак толкова хубаво, както приказното крехко телешко пушено, което идеше да подскаже, че поне засега не съм готов да забравя „Нейт и Ал“ в Бевърли Хилс, но поне по вкуса човек можеше да разбере какво са му дали. И другите като че ли бяха доволни от обяда, макар че Джун май бе притеснена от стафидите в пудинга с фиде. Това обаче не й попречи да го излапа до шушка.

Когато келнерът донесе на мен кафе, а на Джун и Кинг чай, се сетих за нещо, което не ми даваше мира още от случката в индийския ресторант отпреди два дена.

— Какво означава „Ултима Тулий“? — попитах аз Джун.

Някъде зад мен се счупи чаша. Погледнах през рамо и видях, че в съседното сепаре седи стар евреин. Беше съвсем валчест — същинска човешка топка с крачка и ръце — имаше къдрава побеляла коса и рунтава брада. Носеше на главата си малка еврейска шапчица, пред него имаше чиния с нищо друго в нея, освен една-единствена яркочервена наденичка, сплескана и кръгла като самия чичка. По масата се виждаха кубчета лед и натрошено стъкло, отстрани на тънка струйка се стичаше вода. Нашият келнер се завтече — изобщо не подозирах, че е по силите му да се движи толкова бързо — за да разчисти стъклата. Останах с впечатлението, че старецът е собственик на заведението или може би равин, нещо от този род. Какъвто и да беше, ме гледаше с огън в очите.

— Мале! — възкликна Кинг, който също надзърна над рамото ми.

Но не намигна на равина.

— Не знам — каза Джун.

И тя гледаше стареца.

— Моля? — рекох аз.

— Ултима Тулий. За пръв път го чувам.

Кинг само сви рамене. Затова пък ми отговори глас зад мен.

— Краят на всички неща — каза старчето.

Имаше измамно гърлен глас и говореше с един от неизкоренимите чужди акценти, нещо средно между акцента на Бела Лугози15 и на Рикардо Монталбан16. Вероятно беше източноевропейски.

— Прощавайте, но не ви разбрах — казах аз и се обърнах.

Той пак ме гледаше на кръв.

— Ултима Тулий — провлече старецът, — краят на всички неща.

Всички го зяпнахме, той обаче явно нямаше какво повече да ни казва.

— Аха — рекох аз. — Е, благодаря ви.

Тримата се спогледахме, а Кинг промърмори едва чуто нещо като ругатня.

— Плащаме, ако обичате — казах аз.

— Сметката — поправи ме Джун. — Тук трябва да поискаш сметката.

Тя си получи „сметката“ и оповести, че ще я пише на фирмата — нямах нищо против. Общо взето съм по големите бакшиши, особено когато плаща някоя телевизионна компания, този път обаче настоях да не даваме повече от два цента.

— Не мога да дам такъв бакшиш! — възропта Джун.

— А колко според теб струва обслужването тук?

Жената се притесни, при което Кинг прихна, но накрая тя ми каза да съм си гледал работата. Докато излизахме, се обърнах още веднъж към стареца, който още не сваляше поглед от мен. Наденичката пак се мъдреше непокътната върху чинията му — заприлича ми на сварена кучешка пишка. Преди да излезем, пак се обърнах — онзи отново се бе вторачил в гърба ми. Направо ме побиха тръпки.

— Заведенийцето си го биваше — отбелязах аз.

Вече отвън Джун не бързаше да се сбогува.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш? — попита ме тя. — Този район не е от най-приятните.

— Ще го държа под око, скъпа — успокои я Кинг и намигна — така и не разбрах на кого, дали на Джун или на мен.

— Все ще се оправя — уверих я и аз. — Само ще се поразходя. За да усетя атмосферата. И да си намеря някой сериен убиец.

Тя продължи да се колебае, но Кинг спря едно минаващо черно такси и я натика вътре. Докато автомобилът се отдалечаваше, Джун се извърна и ни загледа през задния прозорец. Аз й махнах, Кинг намигна.

— Вече си мислех, че тази квачка няма да си тръгне никога — отбеляза Кинг.

— Не ти ли е симпатична?

— А, защо, симпатична ми е. Но не се вписва в квартал като този. Все пак е за предпочитане пред онези гадняри, нейните колеги.

— Гадняри ли?

— Чекиджии! Всичките до последния. Скапани рекламаджии. Кой друг ще се хване на такава работа? — каза той и за кой ли път намигна.

Вече ми играеше по нервите.