Глутница ангели

Когато наближихме фасадата на сградата, суровото въздействие на архитектурата се засили дори още повече. Докато гледах нагоре към камбанарията и входа със свод, стъпил на четири огромни колони, изпитах усещането, че съм попаднал в някакво свръхестествено измерение, и замаян, се олюлях. Чух, че Кинг се смее, но бях безсилен да откъсна очи от кулата. Отстъпих встрани, при което си възвърнах равновесието, но черквата беше приказно красива от всеки ъгъл.

— Внимавай бе, човек! — изръмжа някой.

Погледнах надолу и видях, че още малко, и да настъпя възрастния дрипав алкохолик, проснал се на пода до каменното стълбище, водещо към входа, който беше под равнището на земята.

— Извинявайте — изпелтечих аз.

Видях върху стъпалата още двама-трима пияници. Всички ме зяпаха като невидели.

— Това тук е лечебен център — обясни Кинг и ме сграбчи за лакътя. — В криптата. Най-вече за алкохолици. И бездомници. Сега сградата се използва предимно за това.

— Не думай! — ахнах изумен и отново погледнах величествената архитектура.

Видях обаче, че отстрани сградата е в по-окаяно състояние, отколкото фасадата. Зидарията беше мръсна и напукана. Стените плачеха за ремонт, стига, разбира се, основата да издържеше.

— По едно време дори мислеха да я съборят — обясни ми Кинг.

— И таз добра!

— Представяш ли си? Още когато бях малък. Играехме си с момчетиите из развалините в двора. Трябваше да се промушваме под оградата. Всички гробове и статуи бяха обрасли с бурени колкото човешки бой, да си умреш от страх. Чувахме и какви ли не небивалици за призраци и духове. Сградата се държеше на честна дума, аха, и да рухне. Оттогава доста са я постегнали. В онези години прозорците бяха заковани с дъски и ние се заяждахме помежду си, че на никого не му стиска да влезе вътре.

— А влизали ли сте?

Кинг поклати глава.

— Къде ти! Умирахме си от страх — каза той и намигна. — Сега, като си мисля, сигурно е било ужасно опасно, но ние пак се навъртахме наоколо.

— Не помня да съм виждал някога такава постройка — отбелязах аз и отидох от другата страна, за да видя още веднъж фасадата.

Отметнах глава и си дадох сметка, че за пръв път изпитвам такъв шемет, докато съм стъпил на земята.

— Лично аз не се прехласвам чак толкова по наследството, което всички превъзнасят. Божичко, половината хора в тази скапана страна смятат, че още сме в XIX век.

— Или си мечтаят да живеят в него — притекох му се аз на помощ.

— Може би — кимна Кинг. — Не се и учудвам при тези тъпи театрални постановки на Би Би Си, дето ги въртят непрекъснато по телевизията. Но съм доволен, че са спасили това. Взеха от лотарията доста пари и ги вложиха за довършването на реставрацията. Поне така разправят.

Хванах се, че кимам. Само това, че съм видял черквата, оправда решението ми да прекарам следобеда тук, в Ийст Енд.

— Какво ще кажеш за една бира? — попита Кинг.

Кимна по посока на една кръчмица срещу черква „Крайст“, където навремето са се събирали и са се черпели жертвите на Джак Изкормвача. Поне така се говореше.

— Няма да откажа — съгласих се аз.

За това време на деня — все още си беше ранен следобед — заведението бе изненадващо пълно.

— Туристи — изстреля Кинг.

Но чувах само британски акцент. Докато сядахме, младежите на една от масите ни изгледаха кръвнишки. И тримата крещяха колкото им глас държи и изглеждаха доста зловещо. Имаха студен смях и макар да не им обръщах особено внимание, нямаше как да не чуя, че разговорът им е изпъстрен с думата „чернилка“.

— Каква сбирщина! — казах аз.

Кинг сви рамене.

— Такъв е кварталът. Какво да се прави!

Опитах се и аз да ги изгледам мръснишки, но или не ме биваше да гледам мръснишки, или на онези не им пукаше. Не ми харесваше и какво си говорят, но Кинг вероятно беше прав: не можех да направя нищо.

След три бири — четири за Кинг, който все ме взимаше на подбив, че пия светла бира, и то бавно — започва да ми втръсва. Бирата си я биваше, дори беше студена, но вече ми бе дошло до гуша от моноспектакъла на Кинг. Нямах нищо против в началото, когато ми разказа каквото знае за черквата и за Николас Хоксмур, мъжът, по чийто проект била построена, а също за историята на квартала, но по едно време Кинг се отплесна и заговори за крикет, и не само това, ами сякаш се зарече да не мърдаме от пивницата, докато не проумея всички тънкости на играта. Ако не ме лъже паметта, по една случайност съм гледал веднъж-дваж по спортните канали крикет, и то посред нощ, когато не съм могъл да намеря нищо друго, но обясненията на Кинг и диаграмите, които той най-прилежно рисуваше върху опакото на щампованите хартиени салфетки, не значеха за мен абсолютно нищо. Той явно усети, че каузата е загубена, и се прехвърли на ръгбито, но точно тогава му казах, че чакам да ми се обадят от Лос Анджелис и трябва да се прибирам в хотела. Не чаках, разбира се, да ми се обажда никой, но Кинг си бе поръчал поредната бира и аз си казах, че трябва да вдигам гълъбите, докато още е възможно. На излизане от кръчмата видях с крайчето на окото, че той е заковал друг клетник, на когото надуваше главата с лекция един бог знае за какво.