Глутница ангели

И всички, естествено, се надпреварваха да ме питат за премеждието в Ийст Ейд, но за късмет рекламната машина в телевизия „Стар“ ме бе подковала как на бърза ръка да насочвам вниманието към по-важни неща, например към това да показваме клипове от „Кълбо от огън“. Да ви призная, интервютата на живо никога не са били моята стихия, но когато „Кълбо от огън“ тръгна в Щатите, вече бях правил подобен тур за овации из медиите и знаех как да отбивам номера. Освен това бях наизустил краткото описание какво точно се случило в бакалията и не се налагаше да се отклонявам кой знае колко от сценария, за да отговарям на въпросите, които, общо взето, си бяха все слагачески.

Никой не отвори и думица за Ултима Тулий.

Аз, разбира се, не бях изненадан. В материалчето на Мер и на неговите момчета от „Връзки с обществеността“ се казваше, че съм предотвратил грабеж, каквато всъщност беше версията и на сутрешните вестници. Същото се повтаряше и в официалното изявление на полицията, откъдето ме поздравяваха най-вече, че макар и чужденец, съм бил проявил гражданска отговорност. Че съм се държал като дързък янки. Или май беше сърцат?

Аз обаче не бях сигурен, че всичко е чак толкова просто.

Първите полицаи, дошли на местопрестъплението, бяха от патрула, който дежуреше в квартала. Взеха показания и повикаха линейка за скинара, но младата полицайка, която разпита мен, направо си глътна езика, когато Кинг й каза кой всъщност съм, и начаса побърза да извика по радиостанцията някой шеф. Не бе чувала за мен — „Мразя кримките — обясни ми тя, — съшити са с бели конци, да си умреш от смях“ — но след като узна за статута ми на звезда, започна да се държи както подобава, тоест, предпазливо, и да ме гледа с блеснали очи. Дори ме помоли за автограф, който драснах върху бележника й, макар че се вторачи с почти неприкрито стъписване в името ми.

Шефът й беше висок чичка на средна възраст с вид на непукист и с длъгнесто лице с хлътнали бузи като на Джей Лино. Всъщност както и всичко останало, което ми се струпваше на главата в Англия, и той ми заприлича ужасно много на Питон. Очаквах едва ли не да изшушука, че зад мен дебне тигър, той обаче обясни, че бил главен инспектор Карлинг от криминалната полиция и дръпна настрани полицайката, да му каже какво става. Когато се върна при мен, щеше да се разтопи от любезности, макар че се надвеси толкова близо, та се уплаших да не ми извади окото с брадичката си. Полицайката от патрула, която се казваше Уолтън, също се върна, като вървеше две крачки след шефа си.

— Е, господин Бърн — подхвана Карлинг, — изживели сте премеждие. И сте се справили чудесно.

— Оказах се на подходящо място в неподходящо време — свих аз рамене. — Или обратното.

— Да — съгласи се той и се зачеса по огромната брадичка. Колко ли време му трябваше сутрин, за да се обръсне? — Тъкмо прегледах показанията, които сте дали на полицай Уолтън. Всичко е наред, господине, но бих искал да ви задам един въпрос за онова, което сте чули по време на обира.

— В какъв смисъл? — учудих се аз.

Карлинг протегна ръка и полицайката му подаде бележника си.

— Казали сте — поясни той, без да поглежда към бележките на жената, — че нападателите са сграбчили собственика, обидили са го и са му нанесли физически увреждания.

— Да, точно така беше.

— Казали сте освен това, че са го наричали… извинявайте, господине… а, да, „шибан дебелак“.

— Стори ми се, че чувам това — потвърдих аз. — Човекът не беше чак толкова пълен, затова ми се видя нелогично. Но полицаите от патрула ми обясниха, че вероятно са го нарекли „пакистан“. Не съм го чувал в Щатите. Предполагам, е съкратено от „пакистанец“ и е някаква обида на раса.

— Понякога да — потвърди Карлинг и нещастен, се извърна към полицайката. Тя избягваше да среща погледа му. — Сигурен ли сте, че сте чули това, господине?

Имаше нещо гнило тук, което се разсмърдя, и това не беше само плодовият сок на страстта.

— Както вече обясних, ми се стори, че го нарича „дебелак“, но бях чак в дъното на магазина и понякога ми е малко трудно да разбирам английския акцент. Нали знаете, грозният американски и така нататък. Но след онова, което ми обясни полицаят… — казах аз и се извърнах към жената, която Карлинг стрелна с поредния кръвнишки поглед, — би могло да се предположи, че са го нарекли „пакистан“, а аз не съм разбрал.

— Но вие чухте „дебелак“, нали така? — знаеше си своето той.

— Строго погледнато, струва ми се, да — отвърнах, вече усетил накъде бие мъжът.

— В такъв случай — рече той и се надвеси още по-близо над мен, — бих ви помолил да заявите точно това, когато давате официални показания и ги подписвате.

Бях принуден да се дръпна, за да избегна масивната му челюст, но после пак изправих гръб.

— И сега какво? — попитах аз.

— Моля?

Стрелнах с очи полицайката, сетне пак се вторачих пронизващо в Карлинг. Всъщност погледът ми бе точно толкова пронизващ, колкото и тъпа бургия.

— За какво става въпрос?

— Вие, господин Бърнс, сте от Лос Анджелис. Нали така?

— Градът на ангелите.