Глутница ангели

— Никога не съм бил там, но доколкото зная, Лос Анджелис е град с известни расови… разногласия.

— Имаме си официален сезон за бунтове, ако ме питате за това. Но трябва предварително да заявите участие.

— Да, точно за това ви питам, господине. Проблемът е, че искрено се надяваме тук да не се случват подобни неща.

— В смисъл?

— В смисъл че в такъв голям и разнороден град като Лондон под повърхността винаги има напрежение. Особено пък в квартал като този, където се натъкваме на… на групи с коренно различни култури.

Разбирах накъде бие и това никак не ми харесваше. И нямах намерение да му улеснявам живота.

— Защо не изплюете камъчето, шефе?

Карлинг се нацупи и погледна Уолтън, която все така избягваше да среща очите му.

— Я вижте дали полицай Бакстър не се нуждае от помощ! — подкани Карлинг.

Много деликатно, няма що! Точно като брадичката му.

— Ние тук имаме расови проблеми, които не са от днес и от вчера — допълни той, след като жената се отдалечи. — Боклуци като тези, на които сте се натъкнали, редовно тормозят азиатската общност тук, макар и това да не се разчува. И както според мен би могло да се очаква, този тормоз поражда сред местните млади азиатци съответната гневна реакция. Стремим се всячески да потушаваме нещата и ако случаят се разчуе, положението само ще се усложни. А вие безспорно ще привлечете вниманието. Ако случилото се мине просто като осуетен опит за грабеж, последиците няма да са толкова сериозни. Но разчуе ли се, че нападението е предизвикано от расови подбуди…

— Както всъщност и беше — прекъснах го аз.

— Е, не сме сигурни в това, нали? Ако в показанията си предадете онова, което наистина сте чули, а не каквото са ви подсказали, че вероятно са казали злодеите, може би ще предотвратим по-сериозни размирици.

Ченгето ме погледна с очакване. Май беше прав, но пак имаше нещо, което ме смущаваше — всъщност защо да увъртам, притесняваше ме тази безочлива нечестност. Ала това тук беше негова територия и кой бях аз, че да му казвам кое е право и кое — криво, и как да поддържа реда?

— Ултима Тулий — рекох накрая.

Мъжът вдигна вежди, а тежката му челюст падна като парен чук.

— Моля?

— Ултима Тулий — повторих аз. — Какво означава това?

— Къде сте го видели?

Направих кисела физиономия и кимнах към скинара, когото тъкмо отвеждаха. Под кръвта върху фланелката му още се четяха буквите.

— А, да — каза Карлинг.

— Видях го и по стените в района. А също върху една тухла, която някой метна през прозореца на един ресторант и тупна насред масата точно когато обядвах.

— Това е лозунгът, който са си присвоили някои от местните хулигани. Доколкото знам, е свързано с нещо като Деня на Страшния съд. С апокалипсиса. Нали знаете, краят на хилядолетието и други бабини деветини от този род. Лозунгът е част от онова, което вече ви обясних. Тъкмо за това вашето съдействие е толкова важно. Ще ви бъдем много признателни, ако ни помогнете.

Ченгето пак ме погледна изчаквателно. И аз не знам: ако не броим брадичката, ми изглаждаше разбран човек. Доколкото може да бъде разбран един полицай.

— Ами да, чух „дебелак“.

— Благодаря ви, господин Бърнс — рече Карлинг и понечи да си тръгне.

— Ей! — повиках го аз. Той се обърна. — Наистина ли наричате тези копелдаци „злодеи“? Или го казахте на майтап?

— Повярвайте, господин Бърнс, те наистина са злодеи.

Кимнах и аха да го питам още нещо, но довтасаха Мер и неговите приятелчета, журналистите, та нямах тази възможност.

Дадох още едно интервю на живо за обедната програма на Би Би Си и накрая ме пуснаха в почивка. Предпочитах компанията на Джун, но Мер настоя да ме придружава из града чак до вечерта. И понеже го направи на голям въпрос, нямаше как да му откажа. Мер се оказа ужасен досадник и мърморко и направо ми лазеше по нервите. Попита ме имам ли някакви предпочитания за обяда, а аз само това и чаках, за да си намеря повод и да се измъкна.

— Знаеш ли, бих могъл час-два да се поразходя и сам — рекох му. — Колкото да си проветря главата.

— Да де, но програмата за следобед е много натоварена — предупреди ме Мер.

Изглеждаше ужасен.

— Страхотно! — успокоих го аз. — Но все пак ми се ще да се поразтъпча. И да си почина малко.

Мер явно не знаеше какво да каже. Определено не искаше да ме изпуска от очи, но не можеше да си позволи и да ме обиди.

— Кога е следващият гастрол? — поинтересувах се аз.

Той отвори електронния си бележник.

— В два имаме интервю за „Обзървър“. Чак в Клъркънуел.

— Добре — рекох аз, възползвал се от прерогативите си на звезда, — кажи им, че ще бъда там в… — погледнах си часовника, наближаваше един часът, — в три.

— Но къде ще ходиш дотогава? В този квартал няма какво толкова да правиш.

Говореше точно като майка ми.

— Ще хвана такси. Голямо момче съм. Просто ще се поразходя. Ще хапна нещо. Сандвич. Пица.