Глутница ангели

— Сигурно — кимна тя.

Беше толкова мила, говореше толкова спокойно и благо, та почти забравих, че и тя е от отдел „Връзки с обществеността“. По едно време ми мина през ума, че може и да се е обидила.

— Въпреки това без рекламата бизнесът ще умре — подхванах аз, разчитайки на актьорския си инстинкт да съм убедителен.

Джун се хвана.

Никога досега не бях виждал такава библиотека. Низ кутийки от стъкло и стомана с бюра и компютри върху тях. Напомняше ми декора на един научнофантастичен филм от началото на седемдесетте години — в него се разказваше как компютрите били превзели света. Говореха с гласа на Орсън Уелс. Тъжна работа!

— Къде са книгите? — попитах аз.

Посрещна ни симпатичен дребосък с къдрава черна коса и вчерашна брада.

— Здравей, Рафиъл! — провикна се Джун.

— Здрасти, Джун, какво ново, старо? — отвърна той.

Веднага долових нюйоркския му акцент.

— Северноамериканец! — вдигнах радостно ръце.

— Точно така — потвърди мъжът. — Добре дошъл при нас, млад гений! Нали така ти викаха?

— Изостанал си с десет години.

— Вярно си е, времето лети. Казваш се Марти Бърнс, нали? — попита ме той и се взря по-внимателно в мен.

Обясних на Рафиъл, който според мен бе влюбен до уши в нашата Джун, че търся някакви данни за Ултима Тулий.

— Май беше някаква крайнодясна организация, нали? — поинтересува се човекът. — От рода на Бригада 18?

— Раф знае всичко и всички — намеси се и Джун.

Дали влюбеността не беше споделена? Все пак според мен мъжът беше малко нисичък за Джун.

— Подробности не знам, но явно наистина е някаква скинарска организация. Информацията ми се изчерпва с това.

— Е, напоследък скинарите нещо са кротнали — отбеляза библиотекарят. — За разлика от едно време крайнодесните вече не карат през просото, пипат по-изтънчено. Но за черната работа пак прибягват до услугите на скинарите.

— Разкажи ми нещо повече.

— Да, чух за случилото се. Добре си се справил. Но както вече ти обясних, днешните фашисти и нацисти пипат по-предпазливо. Много кибер грамотни са. Но все пак дай да видим какво ще открием.

Рафиъл ни заведе при компютъра и натисна копчето за търсене. Видях как набира на клавиатурата „Ултима Тулий“ и докато чакаше резултатите, аз забарабаних с пръсти по писалището.

— Тази база данни е обща за всички големи сериозни вестници. Ако през последните три години в тях е пишело нещо за „Ултима Тулий“ веднага ще разберем.

Машината бипна и библиотекарят щракна няколко пъти мишката. Върху екрана изникна списък с пет-шест източника.

— Не е много — каза Рафиъл. — Искаш ли да хвърлиш едно око?

— Да, ако обичаш.

Той обърна екрана към мен и извика първата статия. Беше кратка дописка от „Индипендънт“ отпреди година и половина как расистите организирали няколко нападения в град на име Брадфорд.

— Намира се горе на север — поясни Джун, която четеше през рамото ми. — Там живеят много азиатци.

В материала се цитираше говорител на полицията, който бил посочил като евентуален организатор на погромите някаква нова организация, наречена „Ултима Тулий“, но други подробности нямаше.

— Мижава работа — промърморих аз. — Като Аманда Джоунс.

Джун се засмя тихичко. Прехвърлих се на втората статия, но и тя, и следващите два материала бяха вариации на първата, поместени в различни издания.

— Пълна скука — въздъхна Рафиъл.

Петата статия изобщо не беше статия, а кръстословица от „Таймс“: „Ултима Тулий“ беше част от отговора за 23 отвесно. Шестата статия съвсем ме обърка. Беше пътепис от шотландски вестник, в който се разказваше за обиколките с лодки на островите, наричани с общото име Оркни и разположени в най-северната част на страната. Споменаваше се и че Тулий е митично място, което според преданието притежавало вълшебна сила и някога, много отдавна е съществувало сред островите, но толкоз. Изобщо не се говореше за бръснати глави, нацисти и тем подобни.

— Хм! — изпъшках аз. — Не научих кой знае колко. — Погледнах Рафиъл. — А ти откъде знаеше какво имам предвид?

Библиотекарят сви рамене.

— Помня какви ли не тъпотии — обясни той. — Знаеш ли, че Канада харчи годишно природен газ, който като количество ще стигне на два милиарда пакистанци?

— Наистина ли? — изненада се Джун.

Библиотекарят отново вдигна рамене.

— Можеш ли да се включиш в друга база данни? — попитах го аз.

— В десетки. Само кажи, и…

Точно тогава влезе Мер.

— Ето къде си бил! — възкликна той. — Марти, трябва да те подготвим за интервюто. Ами да, Джун, това все пак си е „Дискове на безлюдния остров!“.

Каза го с тон, от който би се смразил цял град в уестърн. Джун погледна гузно, но Рафиъл продължи да си щрака ни лук ял, ни лук мирисал с мишката.

— Тик-так! — изцъка Мер и си почука часовника.

Кимнах на библиотекаря и се запътих към вратата.

— Знаеш ли, че количеството радий, използвано върху циферблатите на будилниците през петдесетте години, е достатъчно, за да се произведе атомна бомба, три пъти по-мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима? — попита Рафиъл, без да вдига поглед от екрана на монитора.

— Наистина ли? — ахна Мер.

— Само си измисляш — намесих се аз.

Библиотекарят се ухили мазно-мазно.