Глутница ангели

Изправена пред неопровержимите факти, полицията от немай-къде бе признала, че палежът и убийствата в магазина за хранителни стоки от предния ден са извършени от расови подбуди. Това признание бе отприщило цял низ от други събития, достигнали връхната си точка в малките часове на нощта, когато неколцина млади азиатци се бяха сбили на улицата със свои бели връстници. Сред неизбежните призиви за спокойствие, отправени от различни хлевоусти политици и водачи на общности, се чу и съобщението, че на другия ден ще има протестно шествие в Ийст Енд покрай опожарения магазин, организирано от антирасистка коалиция. Направих грешката да спомена пред Мер, че смятам да отида на демонстрацията.

— Не може, не може, не може, не може! — заповтаря той отново като курдисан.

— Може, и още как! — възразих аз и си казах да не забравям, ако пак ме поканят в „Дискове на безлюдния остров“, да добавя и „Вземи си патлака, Ани“.

— Марти! Само това оставаше — да те видят и на демонстрацията. Направо сме затрупани от въпроси какво всъщност се е случило завчера в онази бакалия.

— И защо се притесняваш? Нямам нищо против да обясня.

— Така ли? Я ми кажи в такъв случай, господин Бърнс: за какво според теб са намеквали нападателите, когато са наричали собственика на магазина „шибан дебелак“?

— Ти пък откъде знаеш за това? — попитах аз.

— Разбирам си от работата — отвърна Мер и да ви призная, взех, че му повярвах. — И то не само аз, но и онези непрокопсаници от жълтата преса, които няма начин да не се доберат до същата информация.

— Ченгетата ме помолиха да казвам това — обясних аз. — Само дето не паднаха на колене.

— Не се и съмнявам. Сега обаче полицията едва ли ще потвърди с особено желание твоята версия за случилото се, а обществеността вероятно изобщо няма да те разбере. Появата ти на това шествие само ще породи нови въпроси и ще създаде шумотевица, която няма да е от полза и за нас, а и за теб.

— Пък аз си мислех, че не съществува лоша реклама — отбелязах.

— Иди ги разправяй тия на принц Чарлс — намеси се скубачът на коса.

— Вече има реакция, и то не от най-благоприятните — допълни Мер и ми подаде сгънат вестник. — Нямахме намерение да ти го показваме, но така поне ще получиш представа какво ни готвят, как пипа нашата жълта преса. Ако не вземем мерки да те покажем в по-благоприятна светлина, тази помия ще се плисне от двайсет и трета направо на първа страница.

— Ох, да му се не види! — изругах аз, познал на мига снимката: „Гърне с мед“.

Вестникът бе поместил размазан кадър от един филм, в който се бях снимал в най-тежките дни от кариерата си, когато се бях насочил към дъното, всъщност какво ти дъно, право към размекнатия център на земята. Беше от най-долнопробните софт порнофилми, казваше се „Гърне с мед“ и в него изпълнявах ролята на друсано надървено бивше ченге. Направих го от немай-къде, защото бях закъсал страхотно за пари — ако не ме лъже паметта, май ме притискаха за неплатени сметки — но снимките продължиха само някакви си пет дни и накрая продуцентът за капак взе, че ме преметна и ме мота сума ти време с хонорара. Та във въпросния филм имаше сцена с минет (

наистина

беше софт порно) и както вероятно вече се досещате, жълтият вестник се бе докопал именно до тези кадри. Виждаше се как главата на някаква блондинка се рее над чатала ми, а аз гледам с нещо средно между див възторг и израза, който се появява върху лицето ти, ако си надушил смрадта на развалени яйца. Над снимката онези кретени бяха написали с ей такива букви „НАШИЯТ ГЕРОЙ?“.

(Да ви призная, „Гърне с мед“ вече години наред ми висеше като воденичен камък на врата, защото в него играел и — поне така твърдят хора, които разбират от тия работи — днес легендарният Ед Уд

18

: това било последното му участие в киното. Поклонниците на Уд така са се вкопчили в проклетото късче целулоид, толкова трогателно са го притиснали до гърдите си, че са повлекли и мен във въртопите на своя култ. Почти бях забравил Уд и сега припряно се опитах да си го спомня — бях го гледал само в „Денят на хищника“ и той бе останал в паметта ми като човек, който се е пропил безнадеждно и който има най-тъжните очи, каквито някога съм виждал.)

— Само по себе си това тук не е болка за умиране — отбеляза Мер. — Като знаем към каква публика се обръщаме и какъв сериал е „Кълбо от огън“, дори може би ще увеличи броя на зрителите. Но вестникът е пуснал снимката по друга причина.

— Нещо не разбирам — казах аз. — Тази дивотия тук е отпреди двайсет години и е блудкава като вода от миялна машина. Никой няма да обърне внимание.

— В страната Компроматия времето е спряло — намеси се Джун. — Няма значение дали нещо е станало преди двайсет години или преди двайсет минути. Всичко там се оплита в кълбо от клюки, гадости и известност, което е извън времето. Единственото, което ги интересува, е, че си им предоставил възможност да пуснат предизвикателна снимка. Дадеш ли им друга възможност, съвсем ще се развихрят.