Глутница ангели

— Дотук всичко върви по-добре от очакваното — каза Мер. — Не сме се и надявали да те рекламират толкова много. Сега всеки те знае по име и от тук нататък бихме могли да поработим за положителния ти имидж. Като цяло те смятат за герой. Само това оставаше — да излагаме на опасност онова, което вече сме постигнали.

— И според теб, ако ида утре на шествието, ще застраша постигнатото, така ли?

Мер почука с пръст върху снимката ми във вестника.

— Сигурен съм — рече той.

Пак погледнах Джун. Тя ми кимна решително и угрижено.

— Не знам — казах аз. — Сигурно трябва да помисля.

Отбих се в библиотеката, при американския си приятел Рафиъл, за да видя дали мога да измъкна още нещо, но него го нямаше. Седнах пред един от компютрите и заудрях по клавиатурата с надеждата да извикам някоя и друга база данни, но онази проклетия ми се разпищя и аз на бърза ръка бих отбой и се изнизах от кабинета.

До вечерта нямах никакви ангажименти. Мер се бе вживял в ролята на притеснен до смърт педал и бе отменил едно-две по-дребни рекламни мероприятия. Беше си наумил да ме държи по-далечко от репортерите, докато данданията около убийствата в магазина позаглъхне и моята роля в цялата тази история бъде забравена. Не знаех дали съм съгласен с него — знаех обаче, че тази работа не ми харесва, но не ми се разправяше. Бях в Индустрията достатъчно дълго, та да съм наясно какво непредсказуемо същество е публиката. Прилича на кръвожадна котка, която наглед е миличка и красива като всеки домашен любимец, но най-неочаквано ти се нахвърля със стъписваща свирепост. Виждал съм го да се случва на актьори и актриси, които тъкмо решат, че владеят тази игра — връзките с обществеността и рекламата, и звярът се спуска и ги заръфва по задника.

През главата ми беше минало какво ли не, не исках отново да изпадам от играта и нямах намерение да провалям всичко с някакво си прибързано решение. Изгарях от желание да участвам в демонстрацията в Ийст Енд, но не можех да мисля само за себе си. Прекалено много хора зависеха от „Кълбо от огън“ и бяха заложили на успеха му. Отдавна не бях изпадал в такова положение. Навремето, като малък, изобщо не ми е хрумвало да се притеснявам за съдбата на тези около мен, на другите актьори, на снимачния екип, на хората в телевизията. Без изобщо да се замислям за последиците, се напивах като свиня, друсах се и чуках наред.

Но вече не бях дете. Дори не ме беше страх от тъмното. Казах на Мер, че ще помисля, и възнамерявах да сторя тъкмо това.

Но усещах, че преди да взема решение, трябва да видя нещо.

Първия път бях попаднал на бакалията съвсем случайно, а сега я намерих с лекота. Целият район — на няколко пресечки от мястото, беше отцепен от полицията. Ченгетата стояха като на тръни — очакваха да се случи нещо. Ако не беше странният факт, че полицаите не бяха въоръжени, можех да си помисля, че съм не в лондонския Ийст Енд, а в Източен Лос Анджелис.

Районът пред самата бакалия също беше отцепен с въже и бе охраняван от четирима офицери, които се разхождаха доста нехайно. Самият магазин сега представляваше черна дупка, зейнала на приземния етаж на триетажната окадена сграда. Всички стъкла по витрините на съседните магазини и от двете страни на улицата бяха изпочупени. Стоях на отсрещния тротоар и не виждах вътре в развалините, но от бъркотията пред самата сграда не бе трудно да си представя огнения ад, в който като в капан е било хванато клетото семейство. В съзнанието ми като светкавица изникна личицето на хубавото момиченце с фланелка, на която пишеше „Лошите момичета отиват в Лондон“, и аз усетих как ме пронизват ледени тръпки.

Тротоарът пред магазина бе отрупан с цветя. Сред калиите и нарцисите се виждаха какви ли не плюшени животинки и малки играчки и това ми се видя странно, но после реших, че са оставени в памет на загиналите деца. Докато стоях и гледах, полицаите разрешиха на една жена, забулена от глава до пети в черно, която водеше и детето си, да влезе през загражденията и да остави върху купчината цветя малко букетче. Момченцето сложи внимателно до някакво плюшено мече една-единствена бяла роза и макар да си помислих, че малчуганът надали съзнава какво точно е станало, когато те си тръгнаха, видях, че детето плаче.

Едно от ченгетата не ме изпускаше от поглед. Пак по отсрещния тротоар минах покрай местопрестъплението. При следващата пресечка видях цветарница, пред която бяха изнесени цветя, и се насочих натам. Избрах букет строги бели цветя — етикетите не бяха на английски, та не знам какво съм купил — които да отнеса пред опожарения магазин.